Малки тайни

Това съвсем пречупи Мерин. През цялото време си беше представяла всякакви ужасни неща, които могат да се случат на момченцето ѝ. Педофили, канали за трафик на хора за секс и какво ли още не. Но след онова, което агентът от ФБР каза на Дерек, Мерин стигна дъното.

Дерек я намери. Беше решил да отиде в офиса за извънредна работна среща, защото не можеше да се довери на никого другиго от колегите си да получи желаните резултати. Когато малко по-късно се върна у дома, той завари жена си в безсъзнание във ваната. Нямаше го само три часа. Обади се на 911 и ѝ оказа първа помощ до пристигането на парамедиците. Те успяха да я свестят и да я държат в съзнание, докато я закарат в болницата, където лекарите да се погрижат за нея.

— Ти едва не умря. — Гласът му е монотонен, но сълзите продължават да се стичат по лицето му. — Когато отворих вратата на банята, помислих, че си мъртва.

Мерин не отговаря. Вече се беше извинила стотици пъти, че е изплашила него, Сал, Сейди и всички останали, които ги беше грижа за нея. Нямаше сили да се извинява повече.

— Когато те изписаха от психиатричното отделение пет дни по-късно, бях ужасен от мисълта да те оставя сама. Седмица по-късно получих имейл от непознат адрес. Нямаше заглавие и когато го отворих, вътре имаше снимка на Себастиан. Изглеждаше изплашен, но не беше ранен. Държеше копие на Ню Йорк Таймс с датата, което значеше, че снимката е направена същия ден. В имейла пишеше да не въвличам полицията, иначе няма да видя сина си повече. Пишеше, че някой ще се свърже с мен след трийсет минути и ако не вдигна телефона, или пък ако се окаже, че ФБР се опитват да проследят обаждането, ще го убият.

Мерин затваря очи. Болката от думите му е изпепеляваща, но тя не може да спре да си представя всички възможни начини, по които е можела да се справи със ситуацията.

— Трябваше да потърся ФБР, но… просто не можех. Бях толкова ядосан. Разследването не беше стигнало до никъде. Имах чувството, че всички са ни изоставили. А ти току-що беше… — Той поклаща глава. — Не се обадих на ФБР. Единственото, за което ме беше грижа, е, че не съм виждал сина си цели пет седмици. Пет седмици. Ако обаждането след трийсет минути щеше да ме увери, че той е добре, то… трябваше да им вдигна. Трябваше да знам.

Разбира се. Мерин много добре разбира чувството, за което говори Дерек, но няма да му достави удоволствието да е на негова страна, затова продължава да мълчи упорито.

— Отидох в колата да чакам. Звъннаха ми точно когато бяха казали. Беше Бас.

— Какво? — Коленете ѝ се подкосяват и е неин ред да се хване за плота, за да не се строполи на земята. — Ти си говорил с него?

Дерек кимва. По лицето му се четат невероятна болка и тъга.

— Каза: „Здрасти, тате, Бас е. Липсвате ми с мама. Кога ще дойдете да ме вземете?“

— О, боже, о, боже… — Мерин не може да диша.

— Аз му отговорих: „Скоро, меченце мое. Скоро.“. Попитах го дали е добре, а той ми отговори: „Добре съм. Тук има телевизор, пица и снаксове.“. След това отново ме попита дали ще отида да го взема.

Мерин плаче неудържимо, но не казва нищо, а само кимва.

— Тогава някакъв мъж му взе телефона. Не можах да го разпозная по гласа. Каза ми, че ако си искам сина обратно, ще трябва да им платя един милион долара. Щели да ми изпратят есемес с номер на банкова сметка.

Мерин се взира в него:

— Не бяхме ли обявили наградата от един милион по онова време?

— Да. Точно така. Казах му, че парите не са проблем, но ще ми трябват поне три дни да ги взема, защото са обвързани с цялата тази история с наградата и не знам как да ги изтегля, без ФБР да разберат, защото ги следят. Също така му казах, че имам двеста и петдесет хиляди долара, които можех да изтегля и да му дам веднага. Изненадващо, той се съгласи.

— Не ти ли се стори подозрително? Защо не се обади на ФБР?

— Ти щеше ли? — Тонът му не е саркастичен.

Дерек искрено се интересува какво би направила тя, ако беше на негово място, и изглежда ужасен от това, което Мерин може да му каже. Тя се замисля за секунда, а после отговаря също толкова искрено:

— Не. Не, нямаше да им се обадя. Не и след онези ужасни пет седмици. Не и ако знаех, че щях да мога да откупя сина си обратно.

Той издиша от облекчение и продължава:

— Събрах парите. Сложих ги в една чанта и просто чаках. Чаках цял ден. Най-накрая получих нов имейл — имаше само един адрес. Къщата се намираше в Норд Бенд. Казаха, че Себастиан ще ме чака сам вътре. Трябваше да вляза, да оставя парите, да го взема и да си тръгна. Някой щял да ме наблюдава, затова трябвало да съм внимателен. Ако надушели нещо нередно, щели да взривят цялата къща, докато сме вътре.

— Боже мой, Дерек!