Малки тайни

— Вероятно Сал, извинявам се, Джей Ар, ти е казал, че бях наела един мъж да те убие. — Гласът на Мерин е тих, но изречени, думите звучат едновременно смешни и ужасяващи. — Разбира се, сега знам, че той никога нямаше да го направи. Бях измамена от измамник. Но ако трябва да съм честна, а аз имам чувството, че мога да ти се доверя, наистина те исках мъртва. Вече бях загубила сина си и имах чувството, че се опитваш да ми отнемеш единственото семейство, което ми е останало. Не бях на себе си, меко казано.

Макензи кимва едва доловимо, но Мерин го улавя.

— Чувала ли си се с Джулиан? — пита тя.

Макензи поклаща глава.

— Не и откакто направи снимките за откупа. Джей Ар подозираше, че Джулиан ще го прецака и ще изчезне с парите от теб, и явно той е направил точно това. — Добрата новина е, че не те прецакаха с още двеста и петдесет хиляди.

Мерин побутва платнената торба с крак към Макензи.

— Да, наистина е добра новина. Иначе нямаше да съм тук, за да ти ги дам.

Макензи се намръщва. Поглежда към торбата, а после обратно към Мерин.

— За какво говориш? — Оглежда се. — Това някакъв номер ли е?

— Не е номер — казва Мерин. — Платих да те убият и независимо от всичко, фактът, че те исках мъртва — остава. Промених си решението и го отмених. Въпреки това, не бях права и не мога да живея с тази мисъл. Особено сега, когато синът ми е при мен.

Макензи понечва да каже нещо, но остава безмълвна.

Мерин се изправя.

— И така, опитвам се да поправя грешката си. Можехме да те обвиним в изнудване, но Дерек каза на полицията, че вярва, че и ти си жертва в тази ситуация. Лично аз не го вярвам. Мисля, че просто се чувства гузен. Мисля, че си интелигентна млада жена и много добре си знаела какво причиняваш на богатите мъже, чиито пари вземаш. Честно казано, от една страна, имам чувството, че те поощрявам за това, че си ужасен човек, който се опита да ми съсипе живота. Но вечер искам да заспивам с чиста съвест, знаейки, че поне съм се опитала да поправя лошото, което съм направила. Платих четвърт милион долара, за да те убият, и сега ти плащам същата сума, за да се реванширам. Задръж парите, дари ги, изгори ги — не ме интересува.

Макензи е като вцепенена и продължава да се взира в Мерин. Все още очаква, че всичко е лоша шега.

— Пък и — продължава Мерин, — отнесла си се с внимание и грижа към сина ми. Бас ми каза, че си останала с него през цялото време във винарната. Държала си ръката му, прегръщала си го, когато е бил уплашен, и си му казвала, че всичко ще се оправи. Той те харесва. Нарича те „дамата с розовата коса“. Казва, че си му приятелка. Затова добавих и нещо от себе си.

Макензи преглъща.

— Той е изключително мило дете — започва тя несигурно. — И… благодаря. За това. Майка ми е болна. Това… тези пари ще помогнат.

— Моля. Между другото, трябва да си боядисаш косата пак розова. Отиваше ти.

Мерин оставя торбата на земята и тръгва към изхода. Представя си изражението на младата жена, когато отвори чантата и върху пачките види обувките „Лубутен“, на които се беше любувала, когато влезе с взлом в къщата на Мерин.

И така, карма, сега сме квит.

Глава 34

Първият вторник на месеца е. Мерин спира на паркинга пред „Големите дупки“. Не може да си спомни последния път, когато се е чувствала притеснена заради сбирка на групата. Може би само първия път, но тогава беше смачкана от тъгата и шока. Вижда, че колата на Саймън е вече там, както и тази на Лайла. На Франсис също, разбира се. Също така Джейми, новодошлата, до чиято кола Мерин паркира.

Поддържа връзка с всеки поотделно, откакто им съобщи новините месец по-рано. Тя и Дерек бяха отказали всякакви интервюта, но бяха направили официално изявление, за да благодарят, че синът им се е завърнал невредим. Не е сигурна, че хората от групата биха искали да я видят днес. Франсис го беше предложила, но на този етап тя има различен емоционален свят в сравнение с другите.

Също като Мерин.

Тя поглежда Себастиан в огледалото за обратно виждане. Той седи в детското си столче и ѝ се усмихва, когато я забелязва. Мерин отвръща на усмивката му.

— Готови ли си, миличък?

— Искам поничката с пръчици в цветовете на дъгата — отговаря той. — Ще има ли играчки?

— Не знам. — Мерин откопчава колана си и слиза. — Може би няма да има. Но със сигурност ще намерим понички. Всякакви видове. Няма да се задържаме дълго. Просто ще кажем „здрасти“ набързо. Тази среща е за възрастни, но Франсис иска да се запознаете.

— Коя е Франсис?

— Моя приятелка. Тя е милата госпожа, която е собственичка на магазина за понички. — Мерин разкопчава колана му и го сваля от столчето.

Двамата се хващат за ръце интуитивно и тръгват през паркинга. Невероятно е как дори след шестнайсет месеца раздяла те знаят как да намерят път един към друг.

— Тя има ли деца? — пита той с надежда.

— Имала е — казва му Мерин, а Себастиан не я разпитва повече.