Малки тайни

— Лорна е в болницата. Опитали са се да я разпитат за Себастиан, но не им е казала нищо. Ударила си е главата, когато със Сал са се боричкали за пистолета, и това е влошило предишна травма на главата. Неориентирана е.

— Щом Лорна е в болницата, къде е Сал?

— Все още е в къщата. Позволил е на парамедиците да я изведат навън, но той отказва да излезе. Мерин… — Кастро се поколебава за миг. — Сал настоява да говори с теб и никой друг.

— Не. В никакъв случай — казва рязко Дерек. Това са първите му думи през последния час. — Няма да стане.

— Ще говоря с него. — Мерин не му обръща внимание. — Трябва да разбера къде е Себастиан и той е единственият, който знае.

Дерек я сграбчва за ръката настоятелно.

— Мерин, не. Той е опасен. Не можеш просто да влезеш…

— Няма нужда да ходи никъде. — Кастро се обръща към един от агентите на ФБР и му помахва. — Можеш да използваш един от служебните телефони.

Намират ѝ място, от което може да го види.

Сал е на горния етаж в старата си стая и гледа през прозореца. Мерин е близо до люлката, на около петнайсет метра от къщата. Седнала е на предната седалка в полицейска кола. Беше помолила да я оставят да говори насаме със Сал. Дадоха ѝ служебен телефон, за да запишат разговора. От предната седалка Мерин вижда как Сал върви напред-назад в старата си стая, опрял дулото на пистолета до челото си. Със свободната си ръка натиска копчето на телефона, за да ѝ вдигне.

— Жив ли си?

Той се заковава на място и се вглежда в нея. Лицето му се различава едва-едва в сумрака на стаята, но Мерин вижда движещия се силует. Помахва му от колата и той ѝ помахва в отговор.

— Засега — засмива се горчиво.

— Защо, Сал? — пита го тихо.

— Не трябваше да става така, Мер, заклевам се! — Гласът му трепери. — Трябваха ми пари. Планът беше да задържим Себастиан за ден-два, докато Дерек плати откупа, но ФБР и проклетите полицаи бяха плъзнали навсякъде. Трябваше да се покрия. Доведох го при майка ми, за да може да се грижи за него. Казах ѝ, че Дерек ви бие също както татко — нас, и че трябва да се погрижим Себастиан да е в безопасност. Тя ми повярва, разбира се. Решихме…

— Решихте? Множествено число? Ти и Джулиан?

— Да. Решихме да изчакаме, докато нещата се успокоят. Както и стана след около месец. Изпратихме искането за откупа на Дерек, след като те изписаха от болницата, но се забавихме и не успяхме да стигнем навреме до къщата, където трябваше да се срещнем с него. Когато Джулиан се обади на Дерек, ги чух да си крещят, а Себастиан плачеше и… Ядосах се. Съпругът ти винаги е бил такъв самодоволен мръсник… Исках да го нараня. Затова му затворих телефона и няколко минути по-късно му писах, че синът му е мъртъв.

Мерин не знае какво да каже. Лицето ѝ е обляно в сълзи. Сал пак се засмива горчиво.

— Не мога да повярвам, че той така и не ти каза. Не си бях представял, че ще го запази в тайна и няма да ти каже и думичка — нито на теб, нито на никого.

— Мислел е, че пак ще се опитам да се самоубия. — Мерин вътрешно се подготвя за следващия въпрос. Най-важния въпрос, който щеше да зададе през целия си живот. — Сал, къде е синът ми?

— Искам да знаеш, че те обичам. — Гласът му трепери. — Обичах те от мига, в който те видях…

— Сал, моля те. Къде е синът ми?

— Във винарната.

Тя си поема въздух.

— Жив ли е, или…

Пауза. Изминават пет, десет секунди, може би цяла вечност, Мерин не е сигурна. Най-накрая чува две думи, които са прошепнати толкова тихо, че не е убедена, че наистина ги е чула:

— Добре е.

Тя отваря вратата на полицейската кола и изкрещява с пълна сила: „Винарната в мазето!“, но те вече са тръгнали натам, защото са ги чули.

— Най-тъжното е, че щях да ти дам парите, Сал — казва тя в слушалката на телефона. — Каквото и да беше поискал от мен, щях да ти помогна. Нямаше дори да се замисля. Ти си най-добрият ми приятел. Единственото, което трябваше да направиш, е да ми кажеш.

Тя вдигна поглед към прозореца, където Сал е вдигнал ръка. Хрумва ѝ, че помахванията за поздрав и сбогуване изглеждат по един и същи начин.

— Обичам те, Мерин — казва той и затваря телефона.

Тя чува изстрела и вижда искрата от дулото, но може само да си представи звука, когато тялото на Сал пада на пода.

Не им позволяват да слязат във винарната, затова Мерин и Дерек чакат отвън. Секундите се нижат като минути, а минутите преливат часове. Двойните врати се отварят и първа излиза Макензи, водена от полицай. Не носи белезници. За миг лицето ѝ грейва, когато вижда Дерек, но после си спомня, че вече не са заедно, че никога не са били наистина и че никога няма да бъдат заедно. Не поглежда Мерин и ги подминава, без да обели и дума.