Малки тайни

Макензи почти стига края на стълбите, когато осъзнава, че температурата изобщо не е дванайсет градуса. Ако беше толкова градуса, помещението трябваше да е студено, но с всяка крачка става все по-топло и по-топло. Когато стига до самата изба, Макензи е убедена, че температурата е над двайсет градуса. Нещо повече, от сумрака се носят звуци от някакво телевизионно предаване.

Телевизор в изба за вино? Отоплена винарна? Макензи спира като попарена. Какво става тук?

И тогава го вижда.

Съзнанието ѝ най-накрая успява да сглоби парченцата от пъзела. Огромната стая, празните рафтове, леглото, бюрото, лампата, масата и полупразната чиния, пластмасовата кутия с браунита, няколко банана, бутилка вода и дребни играчки, разпръснати навсякъде по пода… Насред цялата тази бъркотия стои малко момченце с нескопосано подстригана коса, облечено със синя пижама, която му е къса. Босите му крачета са обути в меки пантофки с плюшени кученца, а то стиска огромно плюшено мече, голямо почти колкото него. Мечето носи кафяв пуловер с избродирано животинче на него.

Еленче.

Макензи ахва. Не може да помръдне. Не може да обели и дума. Единственото, на което е способна, е да се взира в малкото момченце. То също я наблюдава, а на малкото му личице е изписана смесица от страх и надежда.

— Ти ли си моята мама? — пита то объркано. Гласчето му е тихо, сладко и треперещо. Момченцето се опитва да не се разплаче. — Баба Лорна казва, че мама ще дойде да ме вземе.

Преди Макензи да успее да му каже нещо успокоително, тя чува сирените над главите им.

Полицията е тук.

Глава 32

Ванеса Кастро е невероятен шофьор и им отнема едва два часа и половина, за да стигнат в Просър. Къщата е обградена от полицейски коли, а зоната около нея е отцепена с предупредителна жълта лента като във филм. Единственото, за което можеше да мисли през двата мълчаливи часа, които прекара свита на задната седалка в тясната кола на Кастро, беше какво ще намери, когато пристигнат. Не, синът ѝ не можеше да е мъртъв. Интуицията ѝ подсказваше, че е жив. Мерин беше убедена, че ще усети неописуема болка с всяка фибра на съществото си, сякаш някой я пронизва в сърцето, ако нещо фатално се случеше с момченцето ѝ. Че ще се събуди една сутрин и просто ще разбере. Франсис беше разбрала. Беше сънувала, че се е случило.

Но може би случилото се с детето на Франсис и това, че го е сънувала, беше просто съвпадение. Може би майчината интуиция все пак не беше толкова силна. Кастро ѝ беше казала да не таи празни надежди и Мерин не очакваше кой знае колко, но малкото зрънце надежда, което криеше дълбоко в душата си — същото онова малко парченце светлина, което гаснеше малко по малко с всеки изминал ден след отвличането на сина ѝ, не беше изчезнало. Беше единственото, което я държеше жива.

Кастро спира и всички слизат. Към тях идват двама полицаи и детективката деликатно стисва ръката на Мерин.

— Остави ме аз да поговоря с тях — казва Кастро. — Ти стой тук.

Мерин се оглежда. Случващото се е прекалено. Цялото място гъмжи от полицаи, ФБР агенти, а синьо-червените светлини се отразяват по стените на къщата. Мерин не познава никого от присъстващите и предполага, че агентът, който отговаря за разследването на отвлечения ѝ син, все още го няма. Един от другите агенти се приближава към Кастро и полицаите. Детективката вероятно е казала нещо за нея, защото всички я поглеждат едновременно, но Мерин не може да чуе какво си говорят, защото е твърде далече. Семейната къща на Сал изглежда съвсем различна през нощта. Обляна от лунна светлина, тя изглежда още по-западнала, отколкото Мерин си я спомня. Прозорците са мръсни, а боята на фасадата се бели. Денем огромните лози ѝ придават специфичен селски чар.

Мерин потреперва, но не от студ. Някъде насред имението е синът ѝ. Всяка частица от нея ѝ подсказва, че е тук. Няма значение колко време ще им отнеме, но тя е убедена, че ще го намерят. Тя няма да си тръгне, докато не го открият, независимо в какво състояние е той. Сякаш прочел мислите ѝ, Дерек я докосва по ръката, но Мерин се отдръпва. Кастро се връща при тях и им казва:

— Сал има пистолет. Прострелял е майка си.

— Сал е прострелял Лорна? — Мерин не може да повярва. Лорна не би наранила и муха. Пък и Сал ѝ беше казал, че майка му е трудноподвижна. Защо би я наранил? — Това е невъзможно.

— Прострелял я е в ръката, а тя е казала на полицията, че е било инцидент — продължава детективката. — Търсил е оръжието на баща си и когато е осъзнал, че е у нея, се е опитал да го вземе насила. Сборичкали са се и я е прострелял.

Мерин извръща поглед към Дерек. Дори да е чул нещо, той стои притихнал насред цялата суматоха. Изглежда вцепенен и Мерин не може да го вини. След като всичко това приключи, тя сигурно ще изпадне в същото състояние. Но сега… сега трябваше да стисне зъби още малко.

— Къде са сега? — пита тя Кастро.