Малтийска следа

Обожаваше плътния мирис на топла земя, примесен със загатнатия аромат на сол откъм морето. Дразнеше го фактът, че е далече от Рим; интригата преди всеки конклав бе необходимото зло, което трябваше да се изтърпи. Какво бе казал някога един от професорите му? Съмнението разяжда съзнанието. Колко вярно! Но какъв по-добър начин да облекчиш пристъпа на страх и параноя от това да си готов и нащрек. Този път вътрешните боричкания за власт се очертаваха да бъдат по-ожесточени от обикновено.

Каноничните закони изрично забраняваха воденето на изборни кампании за папския пост, но никой не им обръщаше особено внимание. Като кардинал, Кастор бе взел участие в два конклава, но нито веднъж като сериозен претендент за поста. Първия път отпадна заради относителната си младост и липса на опит, а втория — заради голямата си уста. И в двата случая единственият глас в негова подкрепа беше неговият собствен, подаден на първия кръг, когато по традиция се отсяваха онези с нулев шанс някога да станат папа.

Преди четиристотин години на същата тази кула бе стоял рицар, загърнат с червена пелерина с избродиран бял кръст, и бе оглеждал за приближаващи свои и чужди. Не той бе избрал мястото за срещата, решението бе на друг. Но Гало оценяваше символиката.

Свои и чужди. Приятели и врагове. В живота си бе имал предостатъчно и от двата вида. Този конклав щеше да му бъде последен. Над осемдесетгодишна възраст кардиналите нямаха право на глас. И макар да го деляха две дузини години от това ограничение, следващият папа в зависимост от избора можеше да се задържи доста дълго. Така че, ако имаше нещо да се случва в негова полза, следващите няколко дни бяха единственият му шанс.

По стълбището се изкачи някакъв мъж и застана до обляния в слънце парапет. Смугъл, с подобен на клюн нос и непроницаемо изражение. Кожата на лицето, шията и ръцете му беше изгоряла от слънцето и грапава като пясъка в пустинята. Определено беше индиец, но тепърва щеше да си проличи дали е индус, мюсюлманин или християнин. Облечен беше с тъмнозелен камуфлажен панталон, черен пуловер и туристически обувки. Косата му — черна, буйна и неподлежаща на сресване — стърчеше на неравни разрошени от вятъра кичури. Златната му обица проблясваше на слънцето като на някой пират.

— За мен е чест да се запозная с вас — каза мъжът на перфектен малтийски, какъвто Гало не бе чувал от доста време.

Една мазолеста ръка се протегна. Гало я пое и двамата се здрависаха.

Кастор не бе дошъл на срещата с великолепните си одежди на кардинал — черно расо, обточено с червен ширит, и копринен пояс, — а с цивилни дрехи като обикновен турист. За късмет, терасата беше празна, ако не се брояха те двамата.

— Как се казвате? — попита той мъжа, все така на малтийски.

— Да речем, Кардинала.

Отговорът го подразни. Но понеже не знаеше нищо за този пратеник, реши да запази това за себе си. Все пак не се сдържа и подхвърли:

— Бях останал с впечатление, че само аз нося червена шапка.

Мъжът се ухили самодоволно и насочи пръст към него. Пръстът му беше дълъг, леко завит нагоре при средната става.

— Точно така, Ваше преосвещенство. Само че не сте облечен като кардинал. Нямате дори пръстен за целуване. Но аз разбирам нуждата от дискретност. Вие сте, ако мога така да се изразя, скандално известна личност.

Сякаш бе нужно да му го напомня. Преди четири години папата, отскоро покойник, бе решил, че за длъжността префект на Апостолическата сигнатура се изисква по-умерена, не толкова конфликтна личност — някой, способен да вдъхва доверие, а не да сее раздори. Наистина, той бе предупреден за тези публично изречени забележки. Но бе предпочел да ги игнорира. Затова уволнението му не изненада никого. Но случилото се след това го бе накарало да се замисли. Гало бе публично смъмрен от колегите си и насаме изкомандван да се подчинява на Светия отец. Курията му нареди да запази мненията си за себе си. Ах, как ненавиждаше тази пасмина от неблагодарни епископи бюрократи, които администрираха църковните дела така, както евнусите навремето бяха управлявали китайския императорски двор, слепи за лукавство, имунизирани срещу всякакво приличие и емоция. Смяташе се, че така опазват същността на католицизма, разбирана като подчинение пред висшестоящия и почитане на традицията.

За жалост, те бяха всичко друго, но не и истински католици.

По време на преживените изпитания Гало си бе припомнил нещо, чуто отдавна.

Войната не решава кой е прав, а само кой е останал жив.

За пръв път в кариерата си се бе почувствал като пионка, безсилен да спре или да промени случващото се. Беше просто ням свидетел. Какво му бе казал държавният секретар на Ватикана?

И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави.

Исус към фарисеите.