Малтийска следа

Облачното следобедно небе бе надвиснало ниско над главите им, въздухът беше задушен и изпълнен с тътена на далечни престрелки. Проклетите бунтовници бяха превърнали страната в стрелбище, прочистваха я от последните останали фашистки елементи. Долу в ниското той видя автомобил, който пълзеше бавно нагоре по виещия се път от Адзано. Двамата с Клара бяха доведени в тази къща в малките часове на нощта. Защо? Той не знаеше. Но през цялото време ги охраняваха двама брадати партизани с фуражки с червени петолъчки, с автомати в ръцете.

Сякаш очакваха нещо да се случи.

— Не трябваше да идваш — каза й той.

Тя стисна ръката му.

— Мястото ми е при теб.

Той се възхищаваше на нейната лоялност и съжаляваше, че собствените му черноризци не я притежават дори в минимална степен. Прозорецът беше на около пет метра над земята. Но в този момент той си представяше, че е застанал много по-високо, на балкона на Палацо Венеция през 36-а и възхвалява славната победа на италианската армия в Абисиния. А долу на площада четиристотин хиляди души посрещат думите му с бурни несекващи овации, сякаш изпаднали в транс. „Дуче, Дуче, Дуче“ — крещяха тълпите и той вдишваше с жегата масовата им истерия.

Колко възбуждащо!

Но от някогашния Цезар не бе останало почти нищо.

Освен плешивата глава и шкембето. Очите му бяха станали жълтеникави, погледът му блуждаеше като на обсебен. Все още носеше униформата си — черна риза, сива куртка, бричове с широки червени кантове, лъснати черни ботуши и сива фуражка без украшения. Предишния ден, преди да го заловят партизаните, бе облякъл шинел и каска на германски редник в глупав опит да се дегизира. Което беше грешка. Издаваше страх.

Някои го наричаха палячо, други — авантюрист, използващ политика на силата, трети — комарджия в игра с високи залози, къпещ се в минала слава. Европейците го бяха обявили за човека, накарал влаковете в Италия да се движат навреме.

Но той си оставаше просто Ил Дуче. Вождът. Най-младият мъж, управлявал някога Италия.

— Очаквам края на тази трагедия — каза той. — Чувствам се странно откъснат от всичко, сякаш вече не съм участник в пиесата, а последният й зрител.

Нещо от депресията, която изпитваше в последно време, отново се опитваше да го стисне за гърлото и той с усилие се мъчеше да се откъсне от хватката й.

Сега не беше време за самосъжаление.

Автомобилът продължаваше да се бори с острите завои на шосето, между кедровите и еловите гори; воят на двигателя се засилваше с приближаването към къщата.

Мусолини беше уморен, пребледнял и небръснат. Освен това изглеждаше необичайно размъкнат, униформата му беше измачкана. Но най-лошото бе, че се чувстваше оставен на произвола на съдбата, което го хвърляше в паника. Вече нищо не зависеше от него.

Колата спря в подножието на къщата. От шофьорската врата слезе мъж в бледосиня униформа на капитан от Луфтвафе; кафявите петлици на яката му го идентифицираха като свързочник. От вчера Мусолини не бе виждал други хора освен някакви мърляви партизани. Бе забелязал объркаността им още в кметството на Донго, където го бяха отвели най-напред и където стана ясно, че никой от неговите инквизитори не знае какво да прави.

Бяха го оставили да чака в стая, изпълнена с тютюнев дим и глъч на човешки гласове, и да слуша Радио Милано, по което точно в този момент обявяваха края на фашизма и как всички представители на властта трябвало да бъдат арестувани.

Глупаци. Всички до един. Но дори те бледнееха в сравнение с германците.

Той бе отлагал до последния възможен момент сключването на пакта с Германия. Хитлер беше животно, „Моята борба“ — пълна безсмислица. Той нито харесваше, нито имаше доверие на този смахнат австриец. Но в крайна сметка общественото мнение надделя и през 40-а Мусолини се остави да бъде въвлечен във войната. Което беше ужасна грешка.

По дяволите тези арийски копелета. Той не искаше да вижда повече германска униформа.

Но ето че току-що се бе появила още една. Мъжът вече бе влязъл в къщата и се изкачваше по стълбите към втория етаж. Двамата с Клара останаха до прозореца, но се обърнаха, когато вратата на стаята се отвори и униформеният влезе при тях. Мусолини го изчака да удари токове и да отдаде чест. Но нищо подобно не се случи. Вместо това мъжът каза с равен глас на италиански:

— Дойдох да поговорим. Насаме.

Новодошлият беше висок, слаб, с издължено лице, големи уши и нездрав вид. Черната му коса беше зализана назад, а над тънките си устни имаше късо подстригани мустачки. Мозъкът на Мусолини обработваше трескаво всички рискове на ситуацията и търсеше възможни пътища за действие. През последните две десетилетия никой не се бе отнасял към него с такова неуважение. За да всява страх, властта трябва да бъде абсолютна и безгранична. Затова първата му мисъл бе да изгони този натрапник, но вакуумът на несигурност, който го поглъщаше, го накара да преглътне гордостта си.

— Изчакай отвън — каза той на Клара.

Тя се поколеба и понечи да възрази, но той я пресече с вдигната повелително ръка. Без повече съпротива тя кимна и излезе от стаята.

Униформеният затвори вратата зад нея.