Малтийска следа

— Отдръпнете се встрани — каза мъжът. — Иначе и вие ще умрете.

Тя не се подчини и мъжът натисна спусъка.

Но нищо не се случи. Техният екзекутор дръпна затвора и се опита да освободи засеклия патрон. Клара изпищя и се хвърли върху него, сграбчвайки с две ръце автомата за цевта.

— Не можете просто така да ни убиете!

— Дай ми твоя автомат — заповяда палачът.

Един от мъжете притича и му даде оръжието си. Екзекуторът пусна автомата, който Клара стискаше в ръце, и хвана новия.

Мусолини си каза, че сега е моментът. Бяха му дошли сили. Дори не помисли да бяга или да се съпротивлява. Вместо това разтвори с две ръце куртката си и изпъчи гърди. Зад тримата мъже, дошли да го убият, видя рицаря в германска униформа, който крачеше по пътя. Небрежно. Без да бърза. Никой от другите трима не се опита да му попречи. Униформеният се спря да наблюдава сцената. Нищо. Нека гледа.

— Magnus ab integro saeclorum nascitur ordo — подвикна към него Мусолини.

Едва ли някой от тези глупаци знаеше латински.

Но рицарят щеше да разбере.

Най-великият орден на всички времена се ражда отново.

Автоматът изригна. Клара бе улучена първа и се строполи на земята. Още куршуми се посипаха, този път върху Мусолини. Три се забиха глухо в корема му, четири го улучиха в краката. Коленете му се подгънаха и той се свлече.

Очите му намериха рицаря и той събра последните си сили, за да изрече:

— Това… не е… краят.

От устата му потече кръв.

Лявото му рамо се килна встрани и той се просна по гръб върху мокрия асфалт. Очите му гледаха към небето, беше още жив. Във влажния въздух се носеше тежка миризма на барут. Единият от мъжете се надвеси над него, дулото на автомата му сочеше надолу.

Погледът му се фокусира върху черната точка.

Като край на изречение.

Автоматът гръмна.

В настоящето

1

Вторник, 9 май

Езерото Комо, Италия

8:40 ч.

Котън Малоун оглеждаше мястото на екзекуцията.

Малко след 4 следобед на 28 април 1945 г. Бенито Мусолини и неговата любовница Кларета Петачи били разстреляни на метър-два от точката, където беше застанал сега. През изминалите десетилетия входът на Вила Белмонте откъм тесния път, виещ се стръмно нагоре по хълма над Адзано, се бе превърнал в храм. Портата от ковано желязо, ниският каменен зид, дори подстриганите живи плетове — всичко си беше на мястото; единствената новост беше дървеният кръст, закрепен за камъка от едната страна на портата, върху който бяха изрязани името на Мусолини и датата на смъртта му. От другата страна Малоун забеляза още една добавка — малка дървена кутия със стъклен капак, в която бяха поставени снимки на Мусолини и Кларета. Огромен венец от свежи цветя беше провесен от желязната ограда над кръста. На лентата имаше надпис: Egli vivràper siempre nel quore del suo popolo. Той ще живее вечно в сърцата на народа.

Долу в селото го бяха упътили насам с предупреждението, че още има лоялисти, за които лобното място на Мусолини е светиня. Което само по себе си беше изумително предвид репутацията му на диктатор и факта, че оттогава бяха минали десетилетия.

Пред какви изпитания е бил изправен само този човек!

В Италия царял хаос. Германците се изтегляли. Планините били пълни с партизани. Съюзническите войски настъпвали откъм юг, освобождавайки град след град. Само Северът и Швейцария все още предлагали убежище.

Но не и на Мусолини.

Малоун се наслаждаваше на прохладното пролетно утро. Предишния ден бе взел самолета от Копенхаген за миланското летище „Малпенса“ и с наета алфа ромео бе поел на север към езерото Комо. Беше се изръсил за спортен автомобил, защото кой би устоял на изкушението да покара кола с 237 конски сили под капака, способна да ускори от 0 до 100 километра за четири секунди? Той и преди бе идвал в Комо и беше отсядал в зашеметяващата „Вила д’Есте“, но това беше преди много години, при една тайна мисия на отряд „Магелан“. „Вила д’Есте“ беше един от най-добрите хотели в света. Този път нощувките му щяха да бъдат далеч по-скромни. Беше нает със специална задача от британското разузнаване, в лично качество, като обектът на интерес беше някакъв италианец, местен търговец на антики, който неотдавна се бе появил в полезрението на МИ-6. Първоначално задачата му беше една обикновена покупко-продажба. Обстоятелството, че самият той е търговец на редки книги, му придаваше известни умения да преговаря за стари и застрашени от унищожение документи. Но едва предишната вечер бе получил допълнителна информация за точното местонахождение на плячката, което бе довело и до промяна в задачата. Ако информацията се окажеше вярна, от него се искаше да открадне нещо. И той знаеше точно как да го направи.

Една сделка оставя след себе си твърде много следи, но за МИ-6 това бе единствената възможност. До вчера. Ако обаче онова, което искаха, можеше да се придобие без заплащане, би било чудесно. Особено като се имаше предвид, че въпросното нещо не принадлежеше на италианеца, който се опитваше да го продаде.