Малтийска следа

Малоун не хранеше илюзии. Дванайсет години в отряд „Магелан“ и още няколко на свободна практика с различни разузнавателни агенции го бяха научили на много неща. Например това, че му се плащаше, за да свърши определена работа, както и да носи отговорност, ако нещо се обърка. Което си беше достатъчен стимул да не прави грешки.

Цялата история изглеждаше доста интригуваща. През август 1945 г. Уинстън Чърчил пристигнал в Милано под псевдонима полковник Уордън. Претекстът бил почивка по бреговете на Комо, Гарда и Лугано. Нищо лошо — от векове кристалночистите им алпийски води привличали летуващи от близо и далече. Псевдонимът му осигурявал известна неприкосновеност, но и тя била ненужна — по онова време Чърчил вече не бил министър-председател, след като претърпял унизителна загуба на изборите.

Първата спирка от маршрута му било миланското гробище, където набързо бил погребан Мусолини. Няколко минути Чърчил стоял неподвижно до гроба с шапка в ръка. Което било странно предвид факта, че покойникът освен брутален диктатор бил и негов противник във войната. След това продължил на север към Комо, където отседнал в една вила на брега на езерото. През следващите седмици местните жители го виждали как лови риба, занимава се с градинарство или рисува. По онова време никой не обръщал особено внимание на всичко това. Разбира се, британското разузнаване отдавна подозирало истинската цел на престоя му.

Писмата, разменени между него и Мусолини. И изчезнали безследно при залавянето на Дучето като част от съдържанието на две чанти, които никой не бил виждал след 27 април 1945-а. Носели се слухове, че са конфискувани от местните партизани. Някои твърдели, че са предадени на комунистите, други сочели германците. Имало дори теория, че са заровени в градината на вилата, която Чърчил бил наел.

Никой не можел да каже със сигурност. Но нещо през август 1945-а наложило личната намеса на Чърчил.

Малоун се качи в колата и продължи нагоре по стръмния път. Вилата, където Мусолини и любовницата му бяха прекарали последната си нощ, се намираше някъде наблизо. Той бе чел много взаимнопротиворечиви истории за случилото се в онази съдбовна събота. Някои подробности все още убягваха на историците. Името на екзекутора се бе загубило в мъглата на времето. Няколко души претендирали за тази чест, но никой не можел да каже точно кой е дръпнал спусъка. Още по-голяма загадка оставаше какво се е случило със златото, скъпоценните камъни, парите и документите, които Мусолини се опитвал да отнесе в Швейцария. Повечето източници били единодушни, че част от плячката е хвърлена в езерото, тъй като местни рибари намерили там златни кюлчета след войната. Но нищо съществено не било открито. Допреди две седмици, когато в британското посолство в Рим бе пристигнал имейл с прикачено към него сканирано изображение на писмо.

От Чърчил до Мусолини.

Последваха нови имейли с още четири такива изображения. Не се споменаваше продажна цена за петте. Вместо това Малоун получи 50 000 евро за пътуване до Комо, в комплект с уменията си да води преговори и краен резултат — оригиналите на всичките пет писма.

Вилата, към която беше тръгнал, се издигаше на един рид, малко встрани от пътя, който продължаваше чак до швейцарската граница на десетина километра по-нататък. Наоколо имаше гори, където през войната се бяха крили партизаните, воювали на два фронта срещу местните фашисти и германците. Подвизите им бяха легендарни, увенчани с неочаквания и за тях триумф — залавянето на Мусолини.

За Италия Втората световна война бе приключила в този момент.

Малоун намери вилата — квадратна постройка на три етажа, с обрасли в мъх каменни основи и стръмен керемиден покрив, заобиколена от всички страни с дървета. В прозорците се отразяваше сутрешното слънце; жълтеникавият варовик изглеждаше безцветен на ярката светлина. От двете страни на главния вход бяха застанали две бели порцеланови хрътки. В добре поддържания двор се издигаха стройни кипариси и подстригани декоративни храсти — два задължителни елемента около всяка къща по бреговете на Комо.

Той паркира отпред и слезе от колата сред мъртвата тишина.

Зад вилата се издигаха стръмни склонове, по които пътят продължаваше да се вие все по-нагоре. На изток, долу в ниското, през клоните на дърветата, по които вече бяха напъпили зелени пролетни листенца, се виждаше тъмносиньото петно на езерото. Напред-назад по огледалната му повърхност бавно се движеха лодки. Въздухът тук беше забележимо по-хладен; от близката градина до носа му достигна слаб аромат на цъфнала глициния.

Малоун се обърна към входа на вилата и изведнъж застина. Дебелата дъбова врата беше открехната.

Белият чакъл скърцаше под обувките му, когато пресече алеята за коли и се спря пред входа. Малоун бутна вратата, без да прекрачва прага. Не се чу вой на аларма. Никой не се появи. Но той почти мигновено различи трупа, проснат по лице върху плочките във вестибюла сред локва потъмняла кръв.