Малтийска следа

Рицарят гледаше осветения обелиск; в студената светлина на прожекторите се виждаше ясно огромният надпис, изсечен отстрани.

Mussolini Dux.

Най-после. Истината можеше да излезе наяве. Дали картата беше вътре? Или може би самата Ностра Тринита? В търпеливо очакване.

Малцина измежду членовете на Ордена бяха посветени в най-грижливо пазената информация. Слава богу, той беше един от тях. Знаеше за визитата на Мусолини във Вила дел Приорато ди Малта и казаното от него на Великия магистър Ровере-Албани. Аз дори му направих услуга и го скрих там, където никой да не може да го намери. Ако Мусолини наистина бе открил Ностра Тринита, това би било най-вероятното й скривалище.

Поне така го бе уверил Джеймс Грант. Сега бе моментът да провери дали информацията, до която се бе добрал, рискувайки всичко, ще се окаже вярна. Най-после англичаните му се бяха махнали от главата. Оставаха само американците. Но той щеше да се справи и с тях.

32

Кастор Гало седеше, свит на две, в дайсата, докато Чатърджи я изкарваше от залива в открито море. Не беше убеден, че това е най-разумният им ход в буря като тази, но реши да не спори. Все пак идеята бе да избягат колкото се може по-далече от мъжете с автоматите. Да стигнат до място, където можеха безопасно да излязат на брега.

Безкрайната шир на Средиземно море тънеше в мрак с надвиснали отгоре гигантски буреносни облаци. Някъде в тях проблясваха светкавици и ги осветяваха отвътре в мъртвешкобяло. Откъм далечния хоризонт се задаваше нов буреносен фронт.

Той познаваше топографията на бреговата ивица. Южното крайбрежие на Малта беше осеяно с високи отвесни скали, някои издигащи се на повече от 250 метра над водата. Бяха напуснали залива и се движеха към нос Делимара. През дъжда се виждаше фарът. Макар и невидим в нощта, някъде там се извисяваше и Форт Делимара, построен от британците през XIX в. В голямата си част крепостта се намираше под земята, а бойниците и амбразурите й бяха вписани в скалите на носа. Още в детството му фортът беше в руини, а доколкото му бе известно, така си оставаше и до днес. Така че не можеше да послужи за убежище.

Дъждът продължаваше да плющи.

Чатърджи зави надясно, за да мине през залива Марсаскала. Носът на лодката подскачаше по вълните. Превъзбуден и преуморен, Гало се бореше със страховете си. Обърна се към Чатърджи и в далечината зад него забеляза бързо приближаващите се очертания на моторница с мигащи червени и зелени светлини.

— Май се задават неприятности — извика той; вятърът го зашлеви със собствените му думи през лицето.

Чатърджи се обърна и също видя преследвача.

— Тези хора са дошли подготвени.

— Защо искат смъртта ми?

— Надценяваш се.

— Смяташ, че гонят теб?

— Бих казал, че да.

Заобиколиха южния край на залива. Наблизо се намираха скалите Дингли с прочутите „коловози“ — причудливи двойки бразди в скалната повърхност, сякаш образувани от колела на праисторически каруци. Той си ги спомняше от детските години. Загадка, която дори монахините не можеха да обяснят.

Както сега. Това беше лудост. Той се намираше в открито море насред бушуваща буря в дайса с пърпорещо моторче от няколко конски сили, а зад него се носеше мощна моторница с бог знае какви хора на борда.

Той се огледа, за да се ориентира. И тогава си спомни за пещерите.

Южният бряг на острова беше изпълнен с пещери с имена, напомнящи за отколешни истории. Котешката. Огледалото. Кръглата. Слонът. Меденият месец. От всички тях може би най-известна беше пещерата Ар Хасан. Според преданието сарацинът Хасан се укривал в нея с една млада девойка, която бил отвлякъл. Гало си спомняше пътеката, която отвеждаше до каменни стъпала, изсечени във варовиковата скала. Вътре имаше плетеница от тунели, не особено уютни, но Хасан се заселил в един от тях. Пещерата беше твърде високо над водата, за да я стигнат от лодката. Но под нея имаше няколко други, където биха могли да се скрият. Например Синята пещера. Той напрегна мозъка си, за да си припомни посоката. Витлото на двигателя пореше водата. Преследвачите им се приближаваха, но дистанцията все още оставаше значителна. Гало посочи с ръка надясно.

— Завий към брега.

— Към пещерите ли имаш предвид?

— То е единственото ни убежище. Ако побързаме, ще можем да се скрием незабелязано в него. Но трябва да се приближим, за да го видим.

Той погледна часовника си със светещи стрелки.

00:20.

Новият ден бе започнал. До конклава оставаха вече по-малко от дванайсет часа.

Това надминаваше всичко, което Гало бе преживял в досегашния си живот. Вярно, беше водил битки със Светия престол заради дръзкото си несъгласие с официалната линия, но да стрелят по него му се случваше за пръв път. Скован бе от истински, неподправен страх — нещо необичайно за него. Никога досега не бе изпитвал боязън нито от папата, нито от Курията. А съжаление? Това, да. Никой не обича да губи.

Но сега беше различно.