Малтийска следа

— От доста време подозираме, че обелискът е служил на Мусолини за скривалище. Вероятно зад камък в основата, белязан с надписа Anno X. Дошло е време да проверим дали е така. И то по-бързо.

По тона му си личеше, че въпросът не търпи отлагане.

— Смятате, че хората, които се опитаха да ме убият, са тръгнали нататък ли? — попита Малоун.

— Да, смятам.

Което обясняваше припряното бягство на фалшивия Гало. Той погледна часовника си.

— Имат по-малко от час преднина. До Рим има доста път.

— Три часа — каза Стефани.

— Аз мога да ви откарам по-бързо до там — каза Гало. — Разполагаме с хеликоптера, който е още във вилата.

Малоун хвърли бърз поглед към Стефани, която сякаш прочете мислите му.

— Ясно — каза тя. — Сега е моментът да се оттеглиш. Не бих те упрекнала. Както сам казваш, твоето куче не участва в тази борба.

Това беше истина. Малоун беше нает да свърши определена работа, която се бе проточила, но сега всичко беше приключило. Трябваше да си намери хотел, да се наспи, а на сутринта да отиде до най-близкото летище и да си хване самолета за Копенхаген. В края на краищата той се беше пенсионирал от шпионския занаят. Но не беше умрял. Поне засега. А беше и любопитен. Какво бяха пазили малтийските рицари? Документа, който и Наполеон, и Мусолини бяха търсили ли? Който може би чакаше да бъде открит в основата на един обелиск в Рим. От 1932-ра. И който би могъл да повлияе на предстоящия конклав и избора на папа. До срещата му с Касиопея в Ница оставаха няколко дни. Защо не? Така и така беше дошъл до тук…

— Оставам — каза той.

Стефани се усмихна.

— Хеликоптерът ще бъде тук след петнайсет минути.

— Доста си самоуверена, а?

— Надявах се. Ще пристигнем в Рим поне час преди останалите. Благодаря ти, Котън.

В архива влезе непознат мъж, приближи се до Гало и му прошепна нещо на ухото. Гало кимна и пратеникът се оттегли.

— Пристигна още една новина, този път тревожна — каза той. — В Малта са изпратени хора да убият брат ми.

30

Кастор Гало влезе в магазина.

Звънчето над вратата издрънча, когато с Чатърджи прекрачиха прага и се озоваха в полутъмно помещение, осветено само от две голи крушки. Той вдиша застоялия въздух с мирис на морска влага, видя изтъркания под, паяжините по ъглите и безкрайно интересната стока за продан.

Стенни часовници. С дървени кутии, повечето в различни стадии на завършеност. Някои в момента се резбоваха, на други вече се полагаше лак, на трети — позлата. Кастор се замисли дали е виждал този магазин като дете, но не помнеше дори да е идвал на отсамната страна на залива. Но пък между многото вили винаги бе имало най-разнообразни магазинчета и работилници. Гало се сети за един грънчар, който произвеждаше чинии, купи и вази.

Но не познаваше нито един, изработвал по онова време знаменитите малтийски стенни часовници „Тал Лира“. Той ги познаваше добре. Водещи началото си от XVII в., те бяха уникални за Малта и се продаваха навсякъде из острова. Един такъв бе висял в сиропиталището. Задачата му през летните месеци беше да го навива. Часовникът имаше две вратички — една стъклена отвън и вътре втора, върху която беше монтиран циферблатът, както и малък отвор, през който се виждаше махалото. По традиция тези часовници никога не бяха пускани в серийно производство, всеки се изработваше сам за себе си и беше уникален.

Както тези тук.

Иззад тезгяха изскочи старо куче, грохнало и измършавяло. Пристъпи няколко несигурни крачки напред, после легна на пода. Стена отделяше магазина от задната част на сградата и в нея имаше отворена врата. През излинялата завеса се появи някакъв мъж. Възрастен, с груби черти, посребрена брада и дълбоко хлътнали очи, присвити зад дебелите стъкла на очилата.

— Не приличате на кардинал — каза старецът.

На Гало му се прииска да каже нещо хапливо в отговор, но се сдържа.

— Ваш ли е магазинът?

— Да. Семейството ми изработва часовници от триста години. За съжаление, аз ще съм последният. Двете ми деца нямат интерес да продължат традицията.

— А кой сте вие?

— Ник Тавил.

Кастор се обърна към Чатърджи:

— Какво правим тук?

— Този човек знае много за Ностра Тринита.

— Вярно ли е? — попита той Тавил.

— Да.

Ярка светкавица проблесна през прозорците на магазина, последвана от силен гръм. Дъждът плющеше по стъклата. На Гало му бе нужно време, за да смели информацията. Затова се загледа в часовниците.

— Колко бройки изработвате годишно?

— Седем, понякога осем.

— И колко им вземате? Пет-шест хиляди евро?

— По-скоро седем.

— Добър поминък.

Гало си спомни часовника, който бе висял на стената в дома на родителите му. Не беше толкова впечатляващ, но пък показваше безупречно часа. Загледа се в една от кутиите, която беше в стадий на нанасяне на позлатата.

— Двайсет и четири карата?

— А как иначе!

Повърхността изглеждаше леко матова, но той знаеше, че завършеният продукт ще бъде полиран до блясък. Насочи вниманието си обратно към Тавил.

— И какво смятате, че знаете?

— От много години издирвам тайните документи на рицарите. Баща ми ги е издирвал преди мен. И неговият баща преди него.

— Рицар ли сте?

— Не. Не съм католик.