Меден месец

Наля си половин чаша от бутилката с уиски „Джони Уокър“ със син етикет и я пресуши на един дъх. Сипа си още малко и приседна край масата в кухнята. Опита се да събере мислите си. Да проследи всички детайли в плана си. Пое дълбоко дъх и бавно издиша въздуха.

Време беше за шоу.

Нора спокойно пристъпи към телефона и набра номера. Непрекъснато си повтаряше наум: Интелигентните измамници никога не се увличат в подробностите.

След две позвънявания една жена от другия край на линията вдигна слушалката и заяви: „Телефон 911. Спешна помощ“.

— О, боже! — изкрещя Нора в слушалката. — Моля ви, помогнете ми, той вече не диша!

— Кой не диша, госпожо?

— Не зная какво стана, но както се хранеше, така и…

— Госпожо — прекъсна я операторът, — кой не диша?

Нора изхлипа, сякаш дробовете й се раздираха.

— Моят годеник! — изплака тя.

— Задуши ли се?

— Не — извика тя. — Внезапно му прилоша и… и тогава… — Нора млъкна. Според нея недовършените изречения звучаха по-убедително в записите на обажданията до „Спешна помощ“.

— Коя сте вие, госпожо? Какъв е адресът ви? — попита операторът. — Необходим ми е вашият адрес.

Нора редуваше накъсаните фрази с още плач, докато накрая успя да измънка адреса на Конър в Брайърклиф Манър.

— Добре, госпожо, останете до телефона. Опитайте се да се успокоите. Линейката ей сега ще тръгне към вас.

— О, моля ви, побързайте!

Нора прекъсна връзката. Очакваше екипът от „Спешна помощ“ да се появи след шест-седем минути. Следователно само толкова й оставаха на разположение. Предостатъчно за последната фаза от операцията по почистването.

Бутилката „Джони Уокър“ можеше да остане, реши тя, тъй като се виждаше чашата, в която си бе наляла уиски. В края на краищата, кой може да я упрекне, че е решила да се подкрепи с една глътка в ситуация като тази? Но, от друга страна, шишенцето с хапчетата за нищо на света не биваше да остава тук.

Прибра го в куфара, като го напъха на дъното в чантичката си с лекарствата, а нея скри най-долу под дрехите си. Ако някой намери препарата и прочете написаното на етикета, тя ще му обясни, че взима десетмилиграмови таблетки „Зиртек“ заради сезонните си алергии, въпреки че медикаментът не се препоръчва за приемане в големи дози.

Нора затвори куфара и го отнесе в голямата спалня. Изправи се пред високото огледало, за да се погрижи за последните детайли от външността си. Измъкна края на памучната си тениска от джинсите и разхлаби колана си. Сетне се зае енергично да разтърква очите си, за да почервенеят. Примигна няколко пъти, за да ги принуди да пуснат няколко сълзи, колкото да размажат грима й.

Ето, така бе редно да изглежда сцената.

Нора вече бе готова за началото на следващото действие от пиесата.

20.

Наистина бе много вълнуващо. Блъсканица, суетня, шум и бързане. Най-важното трето действие от пиесата.

Мигащите светлини и нарастващият пронизителен вой на сирените внезапно изпълниха алеята пред къщата. Изпаднала в истерия, Нора трескаво изскочи от предната врата и диво се разкрещя:

— Побързайте! Моля ви, по-бързо! О, моля ви!

Екипът от „Спешна помощ“ — двама млади мъже с късо подстригани коси — чевръсто грабнаха чантите си и се втурнаха в голямата къща.

Нора се затича след тях към банята, където Конър лежеше проснат на пода.

Внезапно тя падна на колене и неудържимо се разхлипа, заровила лице в гърдите му. Един от санитарите бе принуден да я извлече до дивана в хола, за да не пречи на опитите за спасяване на пациента.

— Моля ви, госпожо. Оставете ни да си вършим работата. Възможно е да е жив.

През следващите пет минути те опитаха всичко, на което бяха способни, за да върнат Конър Браун към живота, ала усилията им не се увенчаха с успех. Нищо не помогна. Накрая двамата медици си размениха многозначителни погледи — безмълвно признание, че повече нищо не могат да сторят за пострадалия.

По-възрастният от тях се обърна и погледна през рамо към Нора, която стоеше като вцепенена, облегната на рамката на вратата, с привидно шокирана физиономия. Лицето й красноречиво подсказваше какво преживява, тъй че думите в този миг бяха излишни, ала той все пак промълви задължителните две думи:

— Много съжалявам.

Точно според ролята си тя избухна в неутешим плач:

— Не! — изплака тя. — Не, не, не! О, Конър, Конър!

След броени минути пристигна и екипът от полицейския участък в Брайърклиф Манър. Нора много добре знаеше, че това е стандартна процедура. Конър бе обявен за мъртъв и някой от екипа на „Спешна помощ“ бе уведомил полицаите. Алеята за автомобили пред къщата отново се изпълни с мигащи светлини и вой на сирени.

Към тях се присламчиха неколцина от съседите. Същите тези съседи, с които само преди час Нора и Конър се шегуваха весело с идеята да им изнесат безплатно сексшоу.