Меден месец

— Хм — промърмори той след кратък размисъл. — Но преди да отхвърля молбата ти, Джон, бих искал да те попитам: има ли още нещо, което би искал да ми съобщиш?

— Направил съм си едно копие — кимнах аз.

И плъзнах папката по бюрото към него.

— И какво има в тази папка?

— Описано е съдържанието на онзи куфар, Франк. В него имаше и някакви дрехи, според мен оставени само за предпазване на устройството от сътресения или в случай че бъде отворено не от когото трябва.

Уолш кимна замислено.

— Изглежда като че ли наистина е било отворено не от когото трябва.

— А може би е било отворено именно от когото трябва. Сюзън каза, че всичко това било в името на световната безопасност. Проследяване на фондовете на терористичните групировки, паричните трансфери към и от чужбина, проверки на всички незаконно открити офшорни банкови сметки. Нали именно в тази връзка ние, напълно случайно, попаднахме на следите от престъпленията на Нора? Точно по това време тя бе прехвърлила голяма сума и ние я заловихме благодарение на тази следа.

Уолш кимна, след което за моя изненада се усмихна широко. Но в усмивката му имаше нещо мазно, което го издаде. Някаква неискреност, примесена със зле прикрита нервност.

— Точно така стана, Джон.

— Приблизително така — възразих му аз, — само че не точно. Сюзън ти е повярвала на историята, Франк, но мен нещо ме смущава. Как се стигна дотам, че ФБР и Секцията за вътрешна сигурност, докато са проследявали фондовете и банковите сметки на терористите, неведнъж са заобикаляли законите? Обществото и медиите ни сигурно ще проявят небивало жив интерес към цялата тази загадка.

Франк Уолш вече не се усмихваше, но продължаваше да ме слуша напрегнато.

— Да, позволих си да надникна в куфара. И когато го сторих, си казах, че някой ден неговото съдържание може да ми послужи за нещо. Просто така, за самосъхранение. Защото тогава все още нямах никаква представа как ще се развият събитията. Отвори този кафяв плик, Франк. Надзърни в него. Но се приготви за нещо, от което ще ахнеш. Или може би не.

Той въздъхна тежко, но отвори плика.

Това, което намери вътре, бе нещо съвсем дребно — колкото човешки пръст. Едно свръхминиатюрно устройство „Флаш Драйв“, от онези, които могат да се свържат към всеки компютър. Предлага се само за 99 долара. Моето копие на оригинала.

— А това тук е разпечатката на файла. С много любопитна информация. От пръв поглед си личи, че въобще не става дума за терористични фондове.

— Така ли? — повдигна вежди Уолш и спокойно поклати глава. — Тогава какво е, Джон?

Сега бе мой ред да се усмихна широко.

— Нали знаеш, не мога да съм напълно сигурен и искам предварително да те уверя, че не съм горещ поддръжник на нито една от нашите политически партии. Честно казано, Франк, през годините ми се е случвало да харесвам президенти и от двете партии. И какъв ме прави това, не знам. Агностик?

— Какво има в разпечатката, Джон?

— Ето какво мисля. Някой в Бюрото проследява парите, внасяни или изтегляни от няколко тлъсти офшорни сметки. Някои хора се опитват да укриват доходите си, които се оказаха приблизително около милиард и половина долара. Но най-странното, Франк, бе това, че всичките имена в тази разпечатка се оказаха дарители или „привърженици“ на опозиционната политическа партия. Какво ще кажеш по този въпрос? Или предпочиташ сам да си отговоря? Добре. Ще ти кажа само, че ако Нора Синклер бе изправена пред съда с обвинение в убийство, това щеше да окаже доста неблагоприятен ефект върху репутацията на Бюрото, както и на управляващата партия. Дори можеше да се стигне до обвинения в погазване на етичните норми и действащите в страната закони. Което би било много по-пагубно за авторитета им, отколкото за моя бе това, че чуках Нора Синклер, за което между другото сега се срамувам безкрайно много.

Надигнах се от стола и едва сега усетих, че краката ми леко треперят. Кой знае защо, може би поради някаква странна причина се протегнах и стиснах протегнатата към мен ръка на Франк Уолш. А може би защото и двамата знаехме, че е време да се сбогуваме.

— Получаваш отпуск, при това платен — заяви той. — Имаш право на почивка, Джон. Заслужи си я.

След това се запътих към вратата, излязох и поех към дома — към Ривърсайд.

Към Макс, Джон — младши и Сюзън — ако тя ме приемеше отново. И да ви призная, ама съвсем честно, през цялото пътуване до Кънектикът се молех само за това.

А Сюзън, моята невероятна, чудесна Сюзън, наистина го направи.