Меден месец

Нора вече не можеше да вижда лицето на сестрата на Конър, ала все пак можа да чуе думите й:

— Няма никакъв шанс за това в ада, закъдето си се запътила, Нора.

116.

Някой бе предал едно мистериозно съобщение в полицията в Брайърклиф Манър: „Залових вместо вас убийцата на Конър Браун. Сега тя е в къщата. Елате и си я приберете“.

От местния полицейски участък се свързаха с мен в централата на Бюрото в Ню Йорк и аз пристигнах в Уестчестър за рекордно кратко време — около четиридесет минути благодарение на безумно бързото шофиране първо през града, после покрай Соу Мил Паркуей, като накрая излязох на магистрала 9.

Заварих половин дузина коли от местната полиция, както и от щатската, паркирани по кръговата автомобилна алея пред къщата на Конър Браун. Съответно и линейката на спешната помощ от болницата в Уестчестър. Поех дълбоко дъх и бавно се измъкнах от колата, ала после не издържах и се втурнах към външната врата. Господи, наистина треперех като лист.

Трябваше да покажа служебната си карта на патрулния полицай в преддверието.

— Те са в кухнята. Намира се направо по корид…

— Зная къде е! — безцеремонно го прекъснах аз.

Осъзнах, че не бях готов за това едва когато прекосих всекидневната и къта за хранене на път за кухнята. Всичко тук ми бе до болка познато и това правеше нещата още по-тежки, макар че всъщност не бях сигурен. Хем бях там, хем не бях, като че ли наблюдавах себе си отстрани, като в някакъв лош, много лош сън.

Експертите от отдела за съдебна медицина вече се бяха заели за работа, което означаваше, че следователите бяха приключили. Познах Стринджър и Шоу от екипите по съдебна медицина. Бях работил с тях преди за кратко, когато замисляхме как да заложим капана на Нора със застрахователната полица.

Тялото й бе още там, проснато край шкафа в кухнята. Край него се търкаляше счупената бутилка с минерална вода. Подът бе посипан с парчета стъкло. Един фотограф от полицията се бе заел със снимките и светкавиците от неговия апарат ми се сториха като експлозии.

— Е, най-после някой е успял да й види сметката. — Шоу се надигна и пристъпи към мен. — Била е отровена. Някакви блестящи идеи?

Поклатих глава. Не разполагах с нито една блестяща идея.

— Нямам. Но ми се струва, че няма да се наложи да чакаме дълго, за да се разреши случаят.

— Получи си това, което си е заслужила, а?

— Нещо такова, макар че това е доста мъчителен начин да си отидеш от този свят.

Отдръпнах се от Шоу, защото се нуждаех от малко тишина, защото имах нужда да се съвзема. Или може би просто ми се искаше да го ударя, което той не заслужаваше.

След което отидох да видя Нора.

Махнах с ръка на фотографа:

— Дай ми една минута.

Коленичих, подготвен — доколкото можех — за най-лошото, за да я погледна в лицето. Беше страдала до самия край, в това нямаше съмнение, но въпреки това си оставаше красива, все още си беше Нора. Дори познах бялата ленена блуза, която толкова често носеше, както и любимата й гривна с диаманти на китката й.

Не знам какво всъщност изпитвах, но ми бе невероятно тъжно за нея. Задавих се. Беше ми малко тъжно и за мен самия, и за Сюзън, и за децата ни. Как, по дяволите, можа да се случи всичко това? Понятие нямам колко дълго съм съзерцавал тялото на Нора, но когато най-после се изправих, видях, че в кухнята всички са притихнали и никой не откъсва поглед от мен.

Неуместен бях тук, знаех го. Точно това би трябвало да бъде второто ми име.

117.

Същия следобед се прибрах в Манхатън. През целия път радиото свиреше с все сила, но нямаше кой знае какво значение. Умът ми бе другаде. Знаех точно какво искам да направя сега; какво трябваше да направя. Смъртта на Нора бе фокусирала нещата съвсем ясно в съзнанието ми. Дори бях сигурен, че никога не съм я обичал. Ние се използвахме един друг и резултатът бе ужасяващо трагичен.

Върнах се в кабинета си и останах там само колкото да грабна една папка. Трябваше да посетя един друг кабинет, и то веднага. Нагоре по високите етажи, където играят големите играчи.

— Ей сега ще те приеме — уведоми ме секретарката на Франк Уолш.

Влязох и заех мястото пред внушителното дъбово бюро на Уолш.

— Джон, на какво дължа това удоволствие? — попита той.

— Искам да си поговорим с теб за някои неща. Между другото Нора Синклер е мъртва.

Уолш се престори на изненадан, а аз веднага се зачудих дали наистина е така. Малко са нещата, които пропускаше покрай ушите и очите си, иначе не би оцелял през всичките тези години начело на централата на Бюрото в Манхатън.

— Предполагам, че това опростява нещата — рече той. — А ти добре ли си?

— Добре съм, Франк.

Той изпъна тънките си съсухрени пръсти.

— Но май не много добре, така ли? Какво не е наред?

— Нуждая се от почивка. Заслужих си я. Така че съм дошъл тук, за да поискам отпуск, Франк, при това платен. Напоследък ми се насъбра доста работа. Редувах двойни смени и всичко останало.

Като че ли най-после успях да изненадам Франк Уолш.