Меден месец

Нора забързано обиколи няколко пъти Долен Манхатън със своя червен мерцедес, докато накрая се увери, че никой не я преследва. Нито журналистите, нито полицаите. Никой. Тогава насочи мерцедеса по онази отдавна разнебитена серпантина, приличаща по-скоро на трасе за влакче на ужасите, но иначе по-известна като „Уест Сайд Хайуей“, след което се насочи на север към Уестчестър. Нуждаеше се да остане за малко сама, съвсем сама.

Сега вече можеше да смъкне подвижния покрив, за да се наслади на освежаващия бриз, още повече че караше почти със сто и четиридесет километра в час. Господи, тя бе свободна… и се чувстваше на седмото небе. Това бе най-хубавото, което някога й се бе случвало. Бе решила да се скрие за няколко дни в къщата на Конър, да уреди най-после въпроса с цялата мебелировка там, а после да се заеме с планирането на следващите си ходове.

Звучеше едва ли не смешно, мислеше си тя, но може би вече бе настанало време за по-улегнал живот. Наистина да се омъжи за някого и да си имат едно, даже две деца. В първия миг това хрумване я разсмя, но не го отхвърли напълно. Нали и по-странни неща се случваха — като освобождаването й от затвора.

Преди да се усети, мерцедесът я доведе до къщата на Конър, до сцената на местопрестъплението. Колко странно и колко прелестно бе всичко за нея в този ден. Беше абсолютно свободна; беше се разминала с обвинението в убийство. Всъщност прекараните няколко дни зад решетките — по-точно в прочутия затвор на остров Райкър, недалеч от летище „Ла Гуардия“ — превръщаха днешното изживяване в нещо още по-специално за нея. В необикновено жива и възбуждаща реалност.

Нора тъкмо слизаше от колата, когато й се стори, че чу някакъв звук… което й напомни за Крейг, не, за ОʼХара. Ала за какво бе всичко това? Още не знаеше, освен че привличането помежду им бе огромно и истинско, непреодолимо, реално и съвсем емоционално.

Но нали вече бе приключила с Крейг? Ти го зачеркна от живота си.

Нора влезе в къщата, която й се стори малко загадъчно притихнала и определено мръсна, но не чак толкова занемарена. И без това щеше да остане тук само за кратко. А освен това може да се справи с всякакви трудности, нали така?

Отиде в кухнята и разтвори широко вратата на огромния хладилник „Траулсен“. О, господи, какво бедствие! Загнили зеленчуци… и мухлясало сирене!

Грабна първата бутилка „Евиан“, която бе оставена най-отпред, после бързо затръшна вратата на хладилника, преди да й се наложи да стисне носа си, за да не я задуши неприятната миризма.

— Отвратително, просто отвратително.

Избърса бутилката с една чиста кърпа, отвори я и изпи почти половината на един дъх.

А сега с какво да започне? Може би да се отпусне в горещата вана? Или да поплува в басейна? Или да предпочете сауната?

Ала тогава Нора вкопчи двете си ръце в корема си и усети, че повече не може да се крепи на крака.

Стомахът ми гори, помисли си тя, докато оглеждаше кухнята с трескав поглед… но там нямаше никого, освен нея.

Болката експлодира в непоносим спазъм, изкачил се чак до гърлото й. На Нора й се стори, че вече и да диша не може. Искаше да повърне, ала даже и на това не бе способна.

Тогава се стовари на пода, безпомощна да предотврати дори падането си.

Навярно бе ударила лицето си в теракотата, но дори не обърна внимание на това. Нищо вече нямаше значение, освен този невероятно силен, изгарящ огън, който я разяждаше отвътре. Погледът й се замъгли. Това бе най-страшната болка, която бе изпитвала през целия си живот, поразила цялото й тяло, парализирала изцяло способността й за съпротива.

И тогава Нора чу нещо — някакви стъпки, приближаващи кухнята.

В къщата имаше още някой.

115.

Нора отчаяно се опитваше да разбере кой беше. Кой можеше да бъде? Не виждаше добре. Всичко пред очите й бе толкова замъглено. Имаше усещането, че тялото й се разпада.

— ОʼХара? — провикна се тя. — Ти ли си? ОʼХара?

И тогава видя как някакъв силует се появи на прага на кухнята. Но не беше ОʼХара? Тогава кой?

Някаква блондинка. Висока. Някак си позната, смътно напомняща на… Кого? Най-после тя се изправи пред Нора.

— Коя си ти? — отчаяно зашепна Нора, докато ужасната горещина изгаряше гърлото и гърдите й.

Непознатата жена вдигна ръка… и свали главата си. Не… това бе само нейната коса, по-скоро перуката бе това, която онази смъкна с един замах.

— Това ще ти помогне ли, Нора? — попита тя. — Позна ли ме сега?

Отдолу се оказа с къса пясъчноруса коса — и едва тогава Нора осъзна коя е тя.

— Ти! — ахна Нора.

— Да, аз.

Елизабет Браун — сестрата на Конър. Лизи.

— Отдавна съм по следите ти, Нора. Само колкото да се уверя какво си извършила. Убийца! Дори не бях сигурна дали още ме помниш — процеди тя. — Поначало не съм от най-запомнящите се личности.

— Помогни ми — зашепна Нора. Ужасното изгаряне вече достигна главата… лицето й… навсякъде. Беше кошмарно, най-лошата болка, която можеше да си представи. — Моля те, помогни — замоли се тя. — Моля те, Лизи?