Меден месец

— Вече би трябвало да са тук — увери ме той.

— Никога не съм бил персона с висок приоритет — заядливо промърморих аз.

Междувременно неговият партньор довършваше поставянето на турникета.

— Ето, това ще издържи, докато пристигне колата на спешната помощ.

Аз му благодарих. Благодарих и на двамата. Внезапно ми хрумна, че тези двамата много си приличат, че изглеждат като баща и син. Попитах ги и се оказа точно така: полицаите Уил и Мич Крейвънс, съответно. Всичко в тях олицетворяваше нагледно нашите представи за спокойния живот в малкия град.

Опитах се да се надигна.

— Чакай, чакай, почакай — развикаха се двамата Крейвънс. От мен сега се искало само да лежа кротко и да си почивам.

— Трябва ми телефонът.

— Къде е? — попита Мич Крейвънс. — Ще отида да го донеса.

— Трябва да е в банята на първия етаж. Не е зле също да проверите какво става с печката.

Мич кимна към баща си.

— Веднага се връщам.

Докато се бавеше вътре, си припомних какво ми бе споменала Нора: тя притежавала тази хижа, оставена й от някакъв неин бивш клиент.

— Хей, Уил, има вероятност ти да познаваш Нора — казах аз. — Тази хижа е нейна, но й била отстъпена от някакъв неин клиент, който после умрял.

— Така ли ти каза тя?

По начина, с който го произнесе, разбрах какво ще последва.

— Тя спомена ли името на този предполагаем неин клиент? — попита той.

— Не. Но имаше ключове за вратата.

Уил поклати глава.

— Това място принадлежи на Дейв Хейл. Той може и да е бил неин клиент, може и да не е, но мога да те уверя, че е жив и здрав.

— А той, между другото, богат ли е?

Той сви рамене.

— Предполагам. Срещал съм го само няколко пъти. Живее в Манхатън. Защо? Смяташ ли, че е в опасност?

— До тази нощ — вероятно да. Но сега ми се струва, че е в безопасност.

Мич се върна, понесъл моя мобилен телефон в ръка.

— Намерих го.

Взех го и вдигнах капака. Трябваше да се обадя на Сюзън и тъкмо се готвех да набера номера й, когато тя ме изпревари.

— Ало?

— Чукал си не когото трябва — прозвуча един глас. — Здравата се издъни, ОʼХара.

Отново бях сбъркал.

Тя обаче не звучеше истерично. Вместо това бе напълно спокойна. Прекалено спокойна. И едва тогава за пръв път се изплаших от Нора Синклер.

— Ще те нараня там, където най-много ще те заболи. На път съм към твоя дом, ОʼХара… истинския — додаде тя. — Сещащ ли се, Ривърсайд?

Щрак.

Телефонът падна от ръката ми. Свлякох се на пода, защото коленете не ме държаха. Двамата полицаи се спуснаха да ме подхванат под мишниците.

— Какво има? — попита Мич, синът.

— Семейството ми — промълвих аз. — Решила е да унищожи семейството ми.

101.

Те веднага схванаха за какво става дума. Може би всеки полицай би го разбрал, но Уил и Мич Крейвънс — баща и син — разбираха малко повече от другите. Нямаше никакво време да чакат пристигането на линейката за спешна помощ. Скоро щях да започна да кървя още по-силно, така че не биваше да се губи нито минута в тази глуха местност, отвсякъде заобиколена само от гори.

Свих се на задната седалка на тяхната патрулна кола. Мич, който като по-млад имаше по-добри рефлекси, се втурна по тесния път с включени сирени, докато баща му предупреждаваше по радиоканала полицията в Ривърсайд да се отправи към моята къща. Междувременно аз им звънях от моя мобилен телефон.

— Хайде, хайде, хайде, обади се! — мърморех аз, докато чаках някой да се обади.

Звъненето продължаваше.

— По дяволите! Никой не отговаря!

Телефонният секретар най-после се задейства и аз оставих обезумяло съобщение до бившата си жена да отиде веднага у съседите и да изчака пристигането на полицията.

През ума ми преминаваха ужасяващи сцени, една от друга по-страшни. Дали Нора вече е стигнала там? И откъде знае къде е моят дом? Истинският?

Уил изключи радиопредавателя и се обърна към мен:

— Полицията в Ривърсайд ще бъде там до няколко минути. — Той кимна към телефона ми. — Не ти ли провървя?

— Не — отвърнах.

— Там имат ли мобилен?

— Опитвам се да се свържа.

Натиснах бутона за бързо набиране само за да чуя сигнала за свързване с гласовата поща. Оставих същото съобщение със същото зловещо предупреждение. Беше като на кино. Обажда се Джон. Ако ти и момчетата сте у дома, веднага го напуснете! Ако пътувате нататък, въобще не се вясвайте там!

Облегнах се назад и се отдадох на мрачните си мисли. Турникетът се опитваше да възпре надигащия се в кръвта ми адреналин. Усетих, че главата ми отново се замайва. Опитах се да се успокоя и да не мисля за най-лошото. Но се оказа невъзможно.

— По-бързо, момчета!

Вече напредвахме с повече от сто и тридесет километра в час. Прекосихме границата с Кънектикът и се насочихме на юг, право към Ривърсайд. Чувствах се все така напълно безпомощен, докато най-неочаквано не ме осени една спасителна идея. Обади се на Нора!