Мейдей

ДО ПОЛЕТ 52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

Бери отрицателно поклати глава.

— Копелета! Много им се ще да им кажа, че се носим из океана, пък да видя тогава какво ще отговорят.

Крендъл се загледа в съобщението.

— Това е толкова… долно. Що за човек трябва да си, че да направиш подобно нещо? Да се опиташ да убиеш хора… невинни хора? Не са сторили нищо…

Бери си припомни, че по едно време бяха обсъждали възможността да се издигнат със самолета над лошото време. Ако бе разполагал с достатъчно гориво и кислород и ако бе по-уверен в себе си като пилот, сигурно щеше да го направи. Едно такова изкачване неминуемо щеше да убие още десетки пътници. Бери се запита дали наистина е по-добър от онези хора в централата в Сан Франциско, които и да са те, по дяволите…

— Понякога всичко е въпрос на целесъобразност и лична облага. В подобни решения обикновено няма нищо лично. Може би и ние не би трябвало да го приемаме лично.

— Аз пък го приемам съвсем лично.

От самолета долитаха всевъзможни шумове. Хленч, стенания и агонизиращи писъци на ранените. Някой дращеше по вратата на кабината. Бери чу, че някой натиска клавишите на пианото и за момент си помисли, че пътникът е решил да посвири.

Бери знаеше, че всички онези хора ще се издавят, ако той приводни самолета в океана. Освен това си признаваше, че няма да направи кой знае колко — всъщност нямаше да стори нищо — за да спаси поне някои от тях.

Хвана ръката на Шарън Крендъл и обърна китката й към себе си.

— Сега е два часът и двадесет и четири минути. Разполагаме с още няколко часа, докато стигнем до брега. — Опита се да предвиди какво ще им трябва в случай, че стигнат до летището. Погледна, за да се увери, че автопилотът е все още включен, после разкопча колана и стана от мястото си.

— Къде отиваш? Бери неволно се изсмя.

— Няма да стигна далеч. Можеш да си сигурна в това.

Тя се усмихна на глупавия въпрос. Бери коленичи зад капитанския стол и пъхна ръка под него.

— Какво търсиш? — попита Шарън.

— Таблици. Трябват ми за навигационните предаватели.

— Радиопредавателите не работят.

— Но навигационните може и да са в изправност. Те са различни от предавателите и приемниците за връзка. — Бери продължи да търси около капитанския стол, но не намери нищо. — По дяволите! Вероятно са били издухани навън. Можеха да ни бъдат от полза. По дяволите! — Вероятността да стигнат до летището в Сан Франциско без добър навигационен сигнал беше минимална, пък дори и да разполагаха с достатъчно гориво, за да летят нагоре-надолу по крайбрежието. Случаят обаче не беше такъв.

— Много ли са важни?

— Ще минем и без тях. — Бери се настани отново на капитанското място. — Когато наближим, ще претърсим всички възможни честоти. Все ще намерим тази, която ни трябва.

Бери обаче знаеше, че каналите са прекалено много, а те разполагат с твърде малко време. Крендъл разкопча предпазния си колан.

— Ще погледна ей тук.

— Добре.

Тя се наведе напред и прокара ръка под седалката на втория пилот.

— Нищо. Чакай… — Тя се наведе надясно. — Струва ми се, че намерих нещо. Да. — Шарън измъкна купчина смачкани хартии. — Ето.

Бери бързо ги взе.

— Таблици — рече той. — Сигурно са на втория пилот. — За миг си помисли за Маквери, който седеше оттатък в салона. Това бяха неговите карти. И неговата кабина. А сега беше на Бери, каквото и да означаваше това. Започна внимателно да разгъва таблиците.

— За радиото ли са? — нетърпеливо попита Шарън. Бери се усмихна.

— Да. — Посочи една от тях. — Ето тази е за Сан Франциско. Това е честотата, която ми трябва.

— Радиото дали ще проработи? — Шарън не криеше съмненията си.

— Още не. — Бери сгъна таблиците така, че тази за района на Сан Франциско остана най-отгоре. — Когато влезем в обхват, ще проверим дали можем да уловим сигнал.

— А ако не можем?

— Тогава ще кацнем на първата суша, изпречила се пред очите ни. Ще разпознаеш ли крайбрежието?

— Предполагам. Виждала съм го неведнъж.

— Ще можеш ли да разбереш дали се намираме на север или на юг от Сан Франциско? Или пък дали сме близо до някой друг град? До кое да е летище?

Тя не отговори в продължение на няколко секунди, а след това заяви:

— Като стигнем там, ще видим. Сигурно ще ми хрумне нещо.

— Добре. Помисли по въпроса.

— Ще го направя. — Тя протегна напред босите си крака и се облегна на седалката. — Хайде да поговорим. И да не мислим за онова, което предстои.

— Може. И бездруго вече нямам какво да правя.

Шарън затвори очи.

— Разкажи ми за… твоето семейство.

Бери би предпочел да разговарят за нещо друго. Той се облегна назад и се опита да измисли нещо. В този момент жълтата лампичка светна отново, а копчето на автопилота се изключи. Бери сграбчи лостовете за управление.

— О, за Бога!

— Автопилотът?

— Да.