Мейдей

— Трябва да тръгваме, скъпа. — После погледна Бери. — Предполагам, че утре ще се видим. Извинявай, че те поставих в затруднено положение, но… държа на теб. Освен това виждам, че си нещастен. — Загледа се в Линда, която тичаше нагоре по хълма. — Непрекъснато си мисля за всички приятели, които изгубих по време на полета. Мисля и за капитан Стюарт. Той беше добър човек. Сериозен и компетентен. Ти ми напомняш за него. Той веднъж ми бе казал, че има семейни проблеми и не знае как да ги разреши. Неговите семейни проблеми вече са без значение. Но не и твоите.

Бери се замисли за хората, които бе върнал обратно. Оцелелите, които щяха да продължат да вегетират, без да съзнават, че живеят. Дали те бяха по-добре от онези, които загинаха? Не знаеше. Оцеляването само по себе си беше ли достатъчно, или трябваше да има и още нещо?

Линда изкачи склона и се затича към тях.

— Тръгваме ли?

Шарън й се усмихна.

— Да.

Хвана Линда за ръка и тръгна надолу по хълма. Точно преди да стигнат до подножието му, Бери извика след тях:

— Шарън?

Тя спря и се обърна.

— Да, Джон?

Линда я държеше за ръка и двете гледаха към Бери.

Джон Бери направи няколко колебливи крачки към тях. Докато вървеше надолу по хълма, забеляза в далечината високите кули на моста Голдън Гейт. Те се издигаха величествено, окъпани в светлината на залязващото слънце. Мигът, в който за пръв път зърнаха кулите на моста Голдън Гейт, беляза началото на тяхното избавление, сложи началото на новия им живот.

Той се спря по средата на склона и попита:

— Може ли да вечеряме заедно?

— Тази вечер не мога. Едно от старите ми гаджета ме покани да излезем на вечеря.

— Ще те взема в осем.

— Той ще мине да ме вземе в осем и половина.

— Но ти няма да си у вас. Шарън се разсмя.

— Знаеш ли къде живея?

— Ще те намеря.