Мейдей

— Дали ще можеше да убиеш и двама ни с брадвата? — попита Фитзджералд. — Съмнявам се. А и не мисля, че искаш да го направиш. Така че ти предлагам да я хвърлиш.

— Ти… какво? — Джонсън погледна през рамо към Бери, а после отново насочи поглед към Фитзджералд. Внезапно осъзна, че сам се бе напъхал в капана, заложен от тях.

Фитзджералд се обърна към Джон Бери.

— Благодаря ви, господин Бери, загдето се съгласихте да играете ролята на примамка.

Очите на Джонсън се разшириха от изненада.

— Искаш да кажеш… че се познавате?…

— Срещнахме се малко преди да дойдеш — отвърна Фитзджералд. След което рече на Бери: — Господинът с брадвата е Едуард Джонсън, първи вицепрезидент на авиокомпания Транс-Юнайтид. Много добър ръководител, който взима присърце интересите на компанията. Да не говорим пък за интересите на самия Ед Джонсън.

После погледна Джонсън:

— И сам се бях досетил, че си ти. Джонсън изръмжа:

— Глупости!

— Не съвсем, Ед. Ти притежаваш необходимата комбинация от кураж, ум, егоизъм и пълна липса на съвест.

— О, я върви на майната си, Кевин. Нямам нужда от шибаната ти лекция. Опитах се да спася тази авиокомпания. Ти и мекушавите ти пилоти никога не бихте го направили.

Фитзджералд изгуби търпение и рязко заяви:

— Моите пилоти спасяват тази авиокомпания всеки шибан ден, в който летят там горе, докато ти си седиш зад бюрото.

— Достатъчно — провикна се Бери. Имаше чувството, че този спор не е от вчера. — Достатъчно. — Обърна се към Джонсън: — Хвърли шибаната брадва, или, да ме прости Господ, но ще ти издера очите. Хвърли я!

В продължение на секунда Джонсън остана напълно неподвижен, а след това замахна широко и с невероятна сила запрати брадвата право в предното стъкло, което се разби на хиляди парченца. Обърна се към Фитзджералд.

— Майната ти! Опитай се да го докажеш.

Джонсън се приближи до аварийния изход, приклекна в горния край на надуваемата пързалка, а след това погледна през рамо и рече на Бери:

— Ако ти наистина беше смел човек и притежаваше поне капка съвест, щеше да потопиш този самолет, пълен с живи мъртъвци в океана, и нямаше да се опитваш да спасяваш собствения си задник. А сега и двамата можете да вървите по дяволите. — Обърна се и се спусна с краката напред по дългата жълта пързалка.

Фитзджералд погледна Бери.

— Не му обръщайте внимание.

Бери не отговори.

* * *

Джон Бери мина през вратата от ковано желязо и излезе в градината. Тръгна бавно по алеите, оградени с парапет от бамбук, изкачи затревените хълмчета, мина покрай кленовете, разпрострели над главата му червените си листа.

Прекоси малките каменни мостчета, построени над пенливи поточета, и покритите с лишеи камъни и стигна до петте езерца, в които растяха лилии и плуваха златни рибки. В далечината се виждаше още едно езеро, над което се извиваше мост за рибари, който сякаш се съединяваше с отражението си в спокойната вода, за да образува пълен кръг. На моста го очакваха една жена и едно момиче.

Той тръгна към тях, минавайки покрай дървета бонзай с причудливи форми и покрай деликатните ябълкови и сливови дръвчета. Денят беше спокоен и във въздуха се носеше уханието на камелии и магнолии. Каменните фенери, очертали пътеката, хвърляха дълги сенки под лъчите на залязващото слънце, които обгръщаха тревата между дърветата с нежната си милувка.

Джон Бери ускори крачка и осъзна, че сърцето му бие все по-силно. В началото на моста рязко се спря, сякаш се боеше, че видението пред него ще изчезне, ако се приближи още малко. Вдигна очи и се усмихна колебливо.

Шарън Крендъл, облечена в светлосиня лятна рокля и сламена шапка с широка периферия, се усмихна в отговор.

— Чакахме те.

Линда Фарли му махна с ръка.

— Помислихме си, че си се изгубил.

Бери стъпи на моста и се приближи до тях. Изправи се непохватно, а след това се наведе импулсивно и целуна Линда Фарли по бузата.

— Как се чувстваш?

Тя кимна.

— Добре.

— Радвам се. — Той се изправи и й подаде кутия шоколадови бонбони. — Заповядай. Наградата, която спечели, когато първа зърна сушата.

Линда взе бонбоните и се усмихна.

— Благодаря.

— Няма защо. — Той се обърна към Шарън. — Исках да ти донеса нещо, но не знаех…

— Вечеря в Ню Йорк.

— Да. Успяхме да стигнем до летището, нали? — Той замълча за момент. — Изглеждаш добре.

Тя сложи ръка на бузата му и се намръщи, забелязала порязванията и синините му.

— Изглеждаш така, сякаш си ял бой.

— Трябваше да видиш другия. — Бери погледна към червения покрив на пагодата, заобиколена от внимателно оформени храсти и дървета. — Това място е страхотно.

— Да. И аз си помислих, че ще ти хареса. Прекрасен пример за това как човек може да живее в хармония с природата.

— Често ли идваш тук?

— Всеки път когато трябва сериозно да помисля върху нещо. — Тя се загледа в отражението си във водата. — Понякога идвахме тук с Барбара Йоширо.

— Аз… — Бери не знаеше какво да каже. — Мисля, че тя би била щастлива, ако знаеше, че си тук и мислиш за нея.

— Хайде да се поразходим.