Мейдей

— И аз така предполагах — тихо рече тя и поклати глава.

Бери кимна.

— Аз също. — Припомни си разговора на тази тема, който бе провел с Харолд Стейн. Стейн бе постъпил правилно. Поне по отношение на семейството си. Положението беше безнадеждно. Бери усети, че отново го връхлитат силни емоции. Ставаше все по-сълзлив и сантиментален. Отскубна шепа трева и я разпръсна надолу по склона. Наложи си да заговори за нещо друго. — Метц не говори много. Само намекна, че идеята е била на Джонсън. Твърди, че не знаел какви съобщения са били изпращани по компютърната система.

— Много се съмнявам в това.

— По дяволите, аз зная, че той е разбирал какво става. Федералният прокурор също го знае.

Двамата се загледаха в Линда, която се разхождаше край поточето. Бери се изкашля лекичко, за да прочисти гърлото си.

— Тази сутрин се обадих у дома.

— Как са близките ти?

— Добре са. — Той се изправи, а след това подаде ръка на Шарън, за да й помогне да стане от тревата.

— Обзалагам се, че нямат търпение да те видят — рече Шарън.

Бери се замисли.

— Да… така казаха.

Шарън Крендъл не каза нищо в продължение на няколко секунди, а след това попита:

— Защо… защо не дойдоха при теб?

— Ами децата имат изпити в момента, а Дженифър не обича да лети. Никога не ме придружава в пътуванията ми. Досега сме пътували заедно само с кола и няколко пъти с кораб. Не мисля, че случилото се с Полет 52 би й помогнало да преодолее страха си от летенето.

— Така е, няма да й помогне. — Тя се загледа в чайките, които летяха над тях. — Кога се връщаш в Ню Йорк?

— Не съм сигурен. И аз като теб трябва да остана тук през следващите няколко дни. Трябва да отговаряме на много въпроси. Обадих се в службата и си взех един месец отпуск. — Поколеба се за момент, а след това продължи: — Шефовете бяха достатъчно любезни и се съгласиха да ми дадат отпуск, но имаше нещо… унизително в необходимостта да им се моля след почти двадесет години работа за тях. Искам да кажа, че можеха да ми предложат отпуск, без да чакат да ги моля. А Дженифър би могла да направи така, че децата да се явят на изпитите си по някое друго време. Би могла да изпие три мартинита, за да преодолее страха си, и да долети при мен. Майка ми, която е на седемдесет и две години и не е добре, пожела да дойде да ме види. — Той се умълча, а след това продължи: — Жена ми се държа съвършено предсказуемо… беше много загрижена… уплашена до смърт. Но след като поговорихме десетина минути, започнах да долавям познати нотки. — Той отскубна още една шепа трева и я хвърли във въздуха. — В продължение на няколко месеца отношенията ни ще бъдат нормални… Ще обиколим кънтриклубовете, а аз ще трябва да преразказвам случилото се пред всичките ни приятели. После новината ще остарее и хората ще загубят интерес…

Шарън Крендъл се присегна и хвана ръката му.

— А ти какво искаш да правиш? Той стисна ръката й.

— Не съм сигурен. Ще остана тук няколко седмици, докато разбера. Понякога си мисля, че искам да си изкарвам прехраната като пилот. За това мечтаех когато бях млад.

— Не мисля, че някой би се усъмнил в способностите ти да пилотираш самолет.

— Не. — Той се разсмя. — Но уменията ми да приземявам такъв са под въпрос.

Шарън седна на тревата.

— Трябва ли да се връщаш в болницата?

— Не. Изписаха ме. Получих хотелска стая в Марк. Тя се обърна и го погледна.

— Остани при мен. Имам собствено жилище в Норт Бийч.

Той се загледа в небето и дълго време не каза нищо. Един самолет летеше срещу тях по посока на летището и от това разстояние приличаше на Стратън 797. И двамата го видяха, но никой не каза нищо. Джон Бери мислеше за онова, което ги очакваше. Разследвания, съдебни заседатели, съдебни зали, новинарски емисии. Независимо дали им харесва или не, двамата с Шарън щяха да се превърнат в център на новините.

— Няма да изглежда добре в очите на обществеността. Ние нямаме право на личен живот. Поне за известно време. Беше ми нужен половин час, за да се измъкна от репортерите, преди да дойда тук.

Тя пусна ръката му и се изправи.

— Трябва да повикам Линда. Нахлузи обувките и взе шапката си.

Бери застана до нея и отново хвана ръката й.

— Знаеш, че искам да дойда при теб… Но за теб е по-лесно да…

— Защо? Защото нямам какво да губя? Но ти също нямаш какво да губиш. — Тя се обърна към него. — Коя беше първата ти мисъл, когато излезе от онази кабина и разбра, че си жив? Че нямаш търпение час по-скоро да се прибереш у дома и да се върнеш на работа?

— Не… Мислех само за теб…

Шарън го изгледа продължително, а след това се обърна и извика на Линда.