Мейдей

Прекосиха моста. Провряха се през клоните на един силно разлистен бамбук и поеха по една пътечка на запад. Дълго време вървяха мълчаливо. Стигнаха до затревен хълм и се изкачиха на върха му. Горе подухваше лек ветрец. Пухкави бели облачета се гонеха по небето. В далечината летяха чайки, а един реактивен самолет, реещ се високо в небесата, оставяше бяла следа по синьото небе.

— Днес няма мъгла — рече Бери.

— Не. — Шарън Крендъл направи няколко крачки надолу по склона, свали шапката си и се излегна на тревата. — Не. Днес няма мъгла. Добре щеше да е, ако и вчера по това време слънцето грееше така силно. Но пък това би било несъвместимо с всичко, случило се през вчерашния ден.

— Точно така. — Бери седна до нея.

Двамата мълчаливо се загледаха в Линда, която бавно слезе по склона и се приближи до поточето, което ромолеше в подножието на хълма.

— Не се отдалечавай много — извика след нея Крендъл. После се обърна към Бери. — Тя си има своите добри и лоши мигове. Престана да плаче малко преди да дойдеш. Все още не може да свикне с онова, което се случи.

— Майка й?

— Не е сред оцелелите.

Бери кимна. Смяташе, че така е по-добре. За Линда щеше да е по-лесно.

Шарън Крендъл насочи очи към момичето, наблюдава го известно време, а след това отново се обърна към Бери.

— Разговарях с бабата на Линда.

— И тя какво каза?

— Тя е единствената й роднина, като се изключат някакви далечни братовчеди в Канзас. Бащата на Линда починал преди години. Бабата живее в малък апартамент в южната част на града. Сега ще получи попечителство върху Линда, но се притеснява, че няма да може сама да отгледа младото момиче. Остана много доволна, когато й казах, че бих искала да й помагам.

— Аз също бих искал да помогна, ако е възможно.

— Разбира се.

Известно време никой не проговори. После Бери рече:

— Паркът Голдън Гейт ми напомня на Сентрал парк.

Крендъл се усмихна.

— Наистина ли?

Тя затвори очи, протегна се на тревата и изрита обувките си.

— Не ми се ще много да науча последните новини, но все пак ще трябва да ми ги кажеш.

Бери погледна надолу към лицето й. Слънцето осветяваше лицето й и подчертаваше изящните скули и меките й устни.

— Последните новини. Последното е, че утре сутринта трябва да разговаряме с хората от ФБР.

— И аз така предположих. Какво още?

— Ами капитан трети ранг Джеймс Слоун е бил отведен във военновъздушната база в Аламеда, където е арестуван. Макар проведените изпитания да са били строго секретни, всички радиопредавания от и до изтребителя са били автоматично записвани в централната зала за радиовръзка на Нимитц. Става дума за някаква електронна система, която автоматично записва целия радиообмен и след двадесет и четири часа автоматично унищожава записа. Очевидно Слоун не е знаел за съществуването й, защото единствено офицерите по сигурността имат достъп до нея. Не зная защо хората проявяват такова лекомислено пренебрежение към съвременните технологии за звукозапис. Както и да е. Тези записи били прослушани от шефовете във флота, така че Слоун вероятно ще бъде обвинен в убийство.

— Какво става с другите флотски офицери?

— Пилотът все още се води изчезнал в океана. Контраадмирал Хенингс все още не е открит. Очевидно е скочил зад борда на самолетоносача. Но за това не се говори открито. Флотът не казва какво точно има на онези записи, но ме информираха, че е доказано категорично, че капитан трети ранг Слоун е измислил целия план. Останах с впечатлението, че Слоун е шантажирал и заплашвал адмирала и пилота, за да ги принуди да участват в заговора. Освен това трагедията с нашия самолет се дължи на грешка на Слоун. След излитането на Стратън от Сан Франциско Слоун така и не могъл да получи последните данни от службата за контрол на полетите поради техническа повреда. Той обаче приел, че в зоната не се извършват граждански полети, макар да е знаел, че е длъжен да провери.

— Този човек очевидно не е достатъчно компетентен. Ами Едуард Джонсън и Уейн Метц? Те почти успяха да ни убият, нали?

— Джонсън е направил пълни самопризнания. Твърди, че през цялото време се е разкъсвал между необходимостта да избира между спасяването на самолета и бъдещето на авиокомпанията.

— Разбира се — саркастично подхвърли Крендъл. — Значи е действал така единствено в името на компанията? А не заради самия себе си?

— Така казва.

Бери си помисли, че Транс-Юнайтид ще бъде подложена на задълбочено разследване, което може да продължи известно време. Дълбоко в себе си обаче бе убеден, че компанията ще оцелее. Дори и журналистите подчертаваха, че случилото се е в резултат на престъпните действия на отделни индивиди, а не на цялата компания. Може би това бе начинът тази ужасна трагедия постепенно да бъде забравена. Бери обаче разбираше, поне отчасти, желанието на Джонсън да не позволи завръщането на Полет 52 у дома. Замисли се за Даниел Маквери.

— Наблюдава ли се някакво подобрение в състоянието на Дан Маквери и останалите? — попита Крендъл, която сякаш четеше мислите му.

— Не. Никаква промяна. За никой от тях няма надежда. Лекарите ми казаха, че мозъчните увреждания са трайни и необратими.