Мексиканска готика

Мнозина отдавна бяха напуснали тези земи, но семейство Дойл бяха останали. Ноеми си помисли, че може би са се научили да ги обичат, въпреки че тя не бе възхитена от гледката наоколо със стръмните склонове, които внезапно се превръщаха в отвесна скала. Изобщо не приличаха на планините от детските ѝ книжки, където отстрани на пътя растяха красиви дървета и цветя, не ѝ приличаха на вълшебното място, където Каталина твърдеше, че ще отиде да живее. Подобно на стария автомобил, дошъл да я вземе, и градът се беше вкопчил, в каквото бе останало от някогашното великолепие.

Франсис караше по тесен път, който се изкачваше все по-нагоре в планината: ставаше все по-студено, мъглата се сгъстяваше. Ноеми разтърка ръце.

— Много далече ли е? — попита тя.

Той отново изглеждаше разколебан.

— Не много — отговори бавно, сякаш обсъждаха въпрос, който трябва да бъде обмислен много внимателно. — Пътят е лош, иначе щях да карам по-бързо. Навремето, когато рудникът работеше, беше добър, всички пътища наоколо бяха в отлично състояние, дори пътят за Високото място.

— Какво Високо място?

— Така наричаме къщата. И английското гробище отзад.

— Наистина ли е много английско? — усмихна се тя.

— Да — потвърди Франсис и стисна с две ръце волана със сила, каквато тя не би се досетила, че притежава след вялото ръкуване.

— Виж ти! — възкликна Ноеми и зачака още уточнения.

— Ще го видите. Много английско. Чичо Хауард искаше точно това — късче от Англия тук. Дори прекара от Европа пръст.

— Как мислите, сигурно го мъчи силна носталгия.

— Точно така. Мога дори да ви кажа, че във Високото място не разговаряме на испански. Чичо не знае и дума, Върджил също се справя не особено добре, а майка ми дори и не опитва да състави и едно-едничко изречение. Вашият… вашият английски добър ли е?

— Откакто съм навършила шест, всеки ден уроци — обясни тя, като премина от испански на английски. — Сигурна съм, че няма да се затрудня.

Гората стана по-гъста, под клоните на дърветата беше тъмно. Ноеми не беше от любителите на природата, най-малкото от истинските. За последен път се беше приближавала до гора по време на излета в „Десиерто де лос Леонес“, където отидоха да пояздят, а после брат ѝ и приятелите ѝ решиха да се поупражняват в стрелба по тенекиени кутии. Това беше преди две, може би дори преди три години. Онази гора изобщо не можеше да се сравнява с тази тук. Тази беше по-дива.

Ноеми забеляза, че се опитва да прецени колко високи са дърветата и колко дълбоки — клисурите. И в двата случая числата бяха внушителни. Мъглата стана още по-гъста, при което Ноеми се свъси — притесни се, че накрая, ако не завият както трябва, ще изхвърчат от пътя. Колко ли миньори, тръгнали да търсят въодушевено сребро, бяха паднали от зъбера? Планините предлагаха подземни богатства и бърза смърт. Но Франсис шофираше уверено, макар и в думите да бе колеблив. Ноеми не харесваше свити мъже — лазеха ѝ по нервите — но какво толкова! Не беше дошла да се види с него или с друг от семейството му.

— Всъщност вие кой сте? — попита тя, за да отклони мислите си от урвите и автомобилите, които се блъскат в невидими дървета.

— Франсис.

— Да, да, но какъв сте на Върджил, братовчед? Отдавна изчезнал вуйчо? Поредната черна овца, за която трябва да ми бъде съобщено?

Говореше провлачено, както ѝ харесваше и както приказваше по коктейлите — така бързо печелеше на своя страна околните, и Франсис отговори, както беше очаквала, с лека усмивка:

— Син съм на първата му братовчедка. Той е малко по-възрастен от мен.

— Никога не съм го разбирала това първа, втора, трета братовчедка. Кой следи за такива неща? Когато някой дойде на рождения ми ден, просто приемам, че сме роднини, и готово, не ми трябва да съставям родословно дърво.

— Това определено опростява нещата — съгласи се той.

Сега вече усмивката му беше искрена.

— Добър братовчед ли сте? Когато бях малка, мразех братовчедите. На рождения ми ден винаги ми натискаха главата в тортата, нищо, че изобщо не си падам по тая глупава mordida5.

— Каква mordida?

— От рожденика се очаква да отхапе малко от тортата, преди да я разрежат, но винаги се намира някой, който да ти натисне отгоре главата. Доколкото разбирам, не ви се е налагало да търпите такова безобразие и във Високото място.

— Във Високото място рядко има тържества.

— Името явно описва буквално къщата — отбеляза тя замислена, защото продължаваха да се катерят с колата.

Пътят сякаш нямаше край. Гумите на автомобила минаха с пукот през един паднал клон, после през друг.

— Да.

— Никога досега не съм ходила в къща с име. Кой им ги дава днес?

— Ние се придържаме към традициите — смотолеви Франсис.

Ноеми изгледа скептично младежа. Майка ѝ щеше да каже, че няма да е зле да яде храни с желязо и повечко месо. Ако се съди от тънките му пръсти, той явно караше на роса и мед, колкото до говора му, беше склонен да шепне. Върджил ѝ се беше сторил много по-як от това момче, много по-овладян. И по-възрастен, както беше отбелязал самият Франсис. Ноеми беше забравила на колко точно е Върджил, но явно беше прехвърлил трийсетте.