Мексиканска готика

— Съжалявам много, скъпа. По-добре да не ви бях писала. В града сигурно си много заета. Приятели, занятия, а сега си тук само защото съм надраскала върху хартията някакви небивалици.

— Не се притеснявай. И без това исках да дойда при теб. Не сме се виждали от цяла вечност. Честно казано, си мислех, че самата ти ще дойдеш да ни погостуват.

— Да — отвърна Каталина. — Да, и аз мислех така. Но е невъзможно да се измъкна от тази къща.

Каталина се замисли. Очите ѝ — светлокафяви езерца застояла вода — помръкнаха и тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не изрече и дума. Вместо това си пое въздух, задържа го, извърна се и се закашля.

— Каталина!

— Време е за лекарствата — отсече Флорънс, след като влезе в стаята с шишенце и лъжица в ръка. — Хайде.

Каталина изпи покорно една лъжица от лекарството, после Флорънс ѝ помогна да легне и я зави чак до брадичката.

— Да вървим — подкани Флорънс. — Тя се нуждае от почивка. Можете да поговорите утре.

Каталина кимна. Флорънс отведе Ноеми обратно в стаята ѝ, като ѝ посочи кое къде се намира: кухнята е натам, библиотеката насам, каза ѝ и че в седем ще минат да я вземат за вечеря. Ноеми си разопакова багажа, прибра дрехите в гардероба и отиде да се поосвежи в банята. Там имаше старовремска вана, шкафче и следи от мухъл по тавана. Много от плочките около ваната бяха пукнати, но на трикраката табуретка бяха оставени току-що изпрани кърпи, окачената на кукичката хавлия също изглеждаше чиста.

Ноеми щракна електрическия ключ върху стената, но лампата в банята не работеше. В самата стая Ноеми не откри нито една лампа с електрическа крушка, макар че имаше контакт. Флорънс явно не се беше шегувала за свещите и газениците.

Ноеми отвори дамската си чанта и порови вътре, за да намери цигарите. Направи си пепелник от мъничката чашка, украсена с полуголи купидони, върху нощното шкафче. Всмукна два-три пъти от дима и отиде на прозореца, да не би Флорънс да ѝ направи забележка за миризмата. Но прозорецът не се отваряше.

Ноеми застана на него и се загледа в мъглата навън.

3

Флорънс дойде да я вземе точно в седем, носеше газена лампа, с която да осветява пътя. Слязоха в трапезария с увиснал над нея чудовищен полилей, който много приличаше на полилея във входното антре и който си остана незапален. Имаше маса, която преспокойно можеше да побере дванайсетина души, със съответната бяла жакардова покривка. По нея бяха наслагани свещници. Покрай дългите и тънки бели свещи Ноеми изпита чувството, че е в църква.

При стените имаше бюфети, пълни с дантела, порцелан и най-вече със сребърни прибори. С чаши и чинии с гордите инициали на собствениците — тържествуващото стилизирано Д от Дойл, — с подноси и празни вази, които навремето сигурно са проблясвали в сиянието на свещите, а сега изглеждаха посърнали и помръкнали.

Флорънс посочи стол и Ноеми седна. Франсис вече седеше от другата страна на масата и Флорънс се настани до него. Влезе беловласа прислужница, която сложи пред тях купички с рядка супа. Флорънс и Франсис започнаха да се хранят.

— Другите няма ли да дойдат? — попита Ноеми.

— Братовчедка ви спи. Чичо Хауард и братовчедът Върджил вероятно ще слязат, но по-късно — отговори Флорънс.

Ноеми сложи салфетката върху коленете си. Хапна от супата, но малко. Не беше свикнала да се храни в такъв час. Вечерите не бяха време да преяждаш: у тях хапваха само сладкиши с кафе с мляко. Ноеми се запита как ще се вмести в новото разписание. „А l’anglaise — както се изразяваше учителят ѝ по френски. — La panure a l’anglaise6“ — караше я той да повтаря. Дали в четири часа щяха да пият чай? Или беше в пет?

Купичките бяха отнесени в мълчание, пак в мълчание се появи основното ястие — пиле с гъст бял сос с гъби, който не изглеждаше никак вкусен. Виното, което ѝ сипаха, беше много тъмно и сладко. Не ѝ хареса.

Ноеми избута с вилицата гъбите отстрани на чинията и се опита да види какво има в бюфета отсреща, който тънеше в мрак.

— Нещата там са предимно от сребро, нали? — попита тя. — От вашия рудник ли е?

Франсис кимна.

— Да, навремето е добито там.

— Защо рудникът е затворил?

— Имаше стачки, а после… — подхвана Франсис, но майка му тутакси вдигна глава и изгледа Ноеми.

— Не разговаряме по време на вечеря.

— Не казвате дори „подай ми солта“, така ли? — попита весело Ноеми, докато въртеше вилицата.

— Виждам, че се смятате за много забавна. Не разговаряме по време на вечеря. Така е прието тук. Държим в къщата да е тихо.

— Стига, Флорънс, защо да не си поговорим малко. В чест на гостенката — възкликна мъж в тъмен костюм, след като влезе в помещението — подпираше се на Върджил.

„Стар“ не беше дума, подходяща, за да го опише. Той беше направо грохнал, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, по черепа му вироглаво се бяха задържали няколко редки косъмчета. Той също беше много блед, като твар, която живее под земята. Може би като гол охлюв. На фона на тази бледност изпъкваха вените — нагънати морави и сини нишки.