Мексиканска готика

Как ли изобщо Каталина живееше на такова място? Беше толкова мила, открай време се държеше закрилнически и наглеждаше с усмивка по-малките. Наистина ли я караха да седи на тази маса в пълно мълчание, на плътно спуснати пердета и на мъждивата светлина на свещите? Дали онзи старец се опитваше да подхване с нея такива неприятни разговори? Дали я разплакваха? На масата в трапезарията у тях в Мексико Сити баща ѝ обичаше да им задава гатанки и да дава награда на детето, отговорило първо.

Прислужницата се върна да вдигне чиниите. Досега Върджил не бе обръщал внимание на Ноеми и най-после я погледна — очите им се срещнаха.

— Сигурно имаш въпроси към мен.

— Да — потвърди тя.

— Ела във всекидневната.

Той грабна от масата един от сребърните свещници и отиде по коридора в просторно помещение със също толкова огромна камина, над която имаше черна орехова лавица с резбовани цветя по нея. Над камината беше окачен натюрморт с плодове, рози и нежни увивни растения. Допълнителна светлина идваше и от газените лампи на двете еднакви абаносови маси.

В единия край на помещението имаше две еднакви канапета, тапицирани с избелял зелен плюш, и до тях три кресла с покривчици върху облегалките. Белите вази, които сега събираха прах, издаваха, че навремето помещението се е използвало за посрещането на гости и за забавления.

Върджил отвори вратите на един бюфет със сребърни панти и мраморен плот. Извади гарафа със запушалка в странната форма на цвете и напълни две чаши, след което подаде едната на Ноеми. После се разположи на твърдото пищно кресло с тапицерия от златен брокат при камината. Ноеми също седна.

Стаята бе осветена добре и сега вече тя можеше да получи по-ясна представа за мъжа. Бяха се запознали на сватбата, но всичко бе станало съвсем набързо, пък и оттогава беше минала цяла година. Ноеми дори беше забравила как изглежда той. Беше рус, със сини очи като баща си, с изваяно като от скулптор лице, белязано с властно изражение. Двуредото му графитеносиво сако от вълнен плат с рибена кост му стоеше безупречно, макар че мъжът не бе сметнал за необходимо да слага вратовръзка и горното копче на ризата му беше разкопчано, сякаш той се стремеше към показна небрежност, каквато нямаше как да притежава.

Ноеми не знаеше как да се обърне към него. Момчетата на нейната възраст се хващаха лесно на ласкателства. Но Върджил беше по-възрастен. Ноеми трябваше да се държи по-сериозно и да обуздае вроденото си кокетство, да не би той да я помисли за вятърничава. Върджил имаше вид на човек, който има властта да се разпорежда тук, но и Ноеми беше в правото си да иска: беше изпратена да изпълни задача.

Хубилай хан е изпращал в царството си вестоносци, които са носели камък с неговия печат, и който се е държал лошо с тях, се е излагал на опасността да бъде убит. Каталина ѝ беше разказвала за него наред с другите предания и притчи.

Върджил трябваше да бъде наясно, че и Ноеми държи в джоба си невидим камък.

— Много мило, че дойдохте толкова бързо — подхвана той, макар че гласът му не издаваше никакви чувства.

Беше любезен, но не и сърдечен.

— Нямах друг избор.

— Виж ти!

— Баща ми е притеснен — поясни Ноеми.

Това беше нейният камък, въпреки че Върджил излъчваше властност, белязала всичко наоколо, цялата къща и вещите в нея. Ноеми беше от рода Табоада и беше изпратена не от друг, а от самия Леокадио Табоада.

— Както се постарах да му обясня, няма място за тревога.

— Каталина казва, че страда от туберкулоза. Но според мен това не обяснява докрай писмото ѝ.

— Вие видяхте ли това писмо? Какво точно пише в него? — попита Върджил, след като се наклони напред.

И този път гласът му не издаваше никакви чувства, но той беше нащрек.

— Не съм го запомнила дума по дума. Достатъчно ми е, че баща ми ме помоли да ви посетя.

— Ясно.

Върджил завъртя чашата между дланите си и тя проблесна и заискри от отблясъците на огъня. Върджил се облегна. Беше красив. Като скулптура. Лицето му сякаш не се състоеше от кожа и кости, а беше посмъртна маска.

— Каталина не беше добре. Вдигаше много висока температура. Точно тогава е изпратила писмото.

— Кой я лекува?

— Моля? — каза Върджил.

— Сигурно някой я лекува. Флорънс братовчедка ли ви е?

— Да.

— Та братовчедка ви Флорънс ѝ дава лекарствата. Сигурно има и лекар.

Върджин стана от креслото, грабна ръжена и разръчка горящите цепеници в камината. Във въздуха политна искра, която падна на една от плочите, захабена от времето и пукната по средата.

— Има лекар. Казва се Артър Къминс. От години е наш семеен лекар. Вярваме му напълно.

— Той на какво мнение е, дали поведението ѝ не е малко необичайно дори ако отчетем туберкулозата?

Върджил се подсмихна.

— Необичайно. Имате ли медицински познания?

— Не. Но баща ми не ме праща тук, защото смята, че всичко е наред.

— Не, в писмата си баща ви настоява за психиатри при първа възможност. Все за това пише — подметна презрително Върджил.

Ноеми се подразни, че говори за баща ѝ така, сякаш той е ужасен и несправедлив.