Мексиканска готика

Не Ноеми, а Каталина разказваше приказки. За врани жребци с окичени със скъпоценности ездачи, за принцеси в кули, за вестоносци, пратени от Хубилай хан. Но Франсис имаше нужда от приказка, Ноеми пък имаше нужда да му разказва, докато накрая на него му е все едно дали тя лъже, или говори истината.

Той я притисна в обятията си и зарови лице в свивката на лакътя ѝ.

Накрая Ноеми заспа и не сънува нищо, когато се събуди, още не се беше развиделило, а Франсис се извърна с лице към нея и я погледна със сините си очи. Ноеми се запита дали няма някой ден да се взре внимателно в тях и да различи златистата пелена. Или ще улови собственото си отражение, което я гледа с очи от разтопено злато. Дали светът наистина не беше прокълнат кръг, змия, захапала опашката си, така че няма край, има само вечно унищожение и безкрайно себепоглъщане.

— Помислих си, че съм те сънувал — пророни още сънено Франсис.

— Истинска съм — увери го през шепот Ноеми.

Двамата замълчаха. Ноеми се наведе бавно и го целуна по устата, та Франсис да разбере, че тя наистина е там, а той въздъхна, преплете пръсти с нейните и затвори очи.

Ноеми си помисли, че бъдещето не може да бъде предсказано, че няма как да се досетиш каква ще е формата на нещата. Беше нелепо да мисли друго. Но онази сутрин те бяха млади и можеха да живеят с надежда. С надеждата, че светът може да бъде променен, да стане по-добър и прекрасен. Затова Ноеми го целуна още веднъж — за късмет. Когато Франсис я погледна, върху лицето му се беше изписала такава невероятна радост, че тя го целуна трети път — с любов.

В знак на признателност

Благодарна съм на агента ми Еди Шнайдър, на редакторката Триша Нарвани и на екипа на „Дел Рей“. Признателна съм и на майка ми, че когато бях малка, ми разрешаваше да гледам страшни филми и да чета страшни книги. И както винаги, благодаря на съпруга ми, че чете всяка дума, която напиша.