Мексиканска готика

— Двама се качиха от града в планината да видят какво е останало от къщата. Казаха, че се е превърнала в купчина тлеещи развалини. Високото място вече го няма, гъбите би трябвало да са изчезнали заедно с него.

— Да, според мен са изчезнали. Макар че… те са доста устойчиви на огън. Освен това съм чувал, че някои гъби… например смръчкулите… никнат по-лесно върху пожарища в гората.

— Това там не бяха смръчкули и не беше пожар в гората — напомни Ноеми. — И да е останало нещо, можем да го намерим и да го изгорим.

— Сигурно. — От тази мисъл Франсис явно се поуспокои — дотогава се беше вкопчил в завивките, а сега поотпусна хватката и въздъхна, взрян в Ноеми. — Какво ще стане утре, след като пристигне баща ти? — попита той.

— Ах, ти! През цялото време ли си подслушвал?

Франсис се смути и поклати глава.

— Не. Струва ми се, че ме събуди ти или вече съм се събудил сам. При всички положения чух как братовчедка ти каза, че баща ти пристига утре сутринта.

— Точно така. Скоро ще бъде тук. Според мен ще ти допадне. Както и Мексико Сити.

— С вас ли ще дойда?

— Не можем да те оставим тук. Пък и съм те свалила от планината. Според мен в такива случаи от мен се очаква да те закрилям. Сигурно има такъв закон — заяви тя сърдечно, в свой стил, както не беше говорила отдавна.

Беше ѝ трудно да приказва толкова нехайно, чак я заболя езикът, но успя и да се усмихне и Франсис като че ли се зарадва.

Трябваше да се учи, всичко беше въпрос на практика. Трябваше да се научи да живее без притеснения, без страхове, без мрак, който да я преследва по петите.

— Значи Мексико Сити — каза Франсис. — Много голям град.

— Ще свикнеш — увери го Ноеми и се прозя, като прикри уста с ранената си ръка.

Франсис се взря с натрошените ѝ пръсти.

— Много ли боли? — попита едва чуто.

— Боли малко. Известно време ще карам без сонати. Дали да не посвирим на четири ръце — ти ще ми помагаш с лявата.

— Сериозно те питам, Ноеми.

— Сериозно ли? Боли ме всичко. Ще ми мине.

А може би нямаше да ѝ мине, може би Ноеми никога вече нямаше да изтръгва както едно време звуци от пианото, може би никога нямаше да преглътне преживяното, но тя не искаше да го изрича на глас. Нямаше смисъл.

— Чух как братовчедка ти каза да поспиш. Наистина няма да е зле.

— Ха! Колко е скучно да спиш! — възкликна тя и започна да си играе с пакета цигари.

— Кошмари ли сънуваш?

Ноеми сви рамене и не отговори, само почука с показалец по пакета.

— Не сънувам кошмари за майка ми. Може би ще я сънувам по-нататък — продължи Франсис. — Но ми се присъни, че къщата отново е цяла и невредима и че аз съм вътре в нея, че този път няма как да се измъкна навън. Бях сам в къщата и всички врати бяха запечатани.

Ноеми смачка пакета.

— Нищо не е останало от нея. Казах ти вече, нищо.

— Беше по-голяма от преди. Беше къщата от времето, преди да започне да се руши, цветовете бяха ярки и в оранжерията растяха цветя, но имаше цветя и вътре, а по стълбището и в стаите имаше цели гори от гъби — обясни той невероятно спокойно. — И докато вървях, изпод краката ми никнеха гъби.

— Много те моля, тихо — прекъсна го Ноеми, предпочиташе той да е сънувал убийство, кръв и вътрешности.

Този сън бе много по-тревожен.

Тя пусна кутията цигари. И двамата погледнаха надолу към пода, към мястото между стола и леглото, където беше паднала.

— Ами ако къщата изобщо не е изчезнала? Ако е вътре в мен? — попита сподавено Франсис.

— Не знам — каза Ноеми.

Бяха направили всичко по силите си. Бяха изпепелили всички гъби, бяха унищожили мрака, бяха изпили тинктурата на Марта. Би трябвало къщата наистина да е изчезнала. „Да, в кръвта.“

Франсис поклати глава и въздъхна тежко.

— Ако е вътре в мен, трябва да му сложа край и не е хубаво ти да си наблизо, това не е…

— Не, само сън е.

— Ноеми…

— Не ме слушаш.

— Не! Само сън е. Сънищата не могат да ти навредят.

— Защо тогава не отиваш да си легнеш?

— Защото не искам и това няма нищо общо. Кошмарите не значат нищо.

Франсис понечи да възрази, а Ноеми се приближи, седна на леглото и накрая се пъхна под завивките, след което го прегърна и му каза да мълчи. Усети как ръката му се плъзга плахо по косата ѝ, чу как сърцето му прескача и сетне си връща обичайния ритъм.

Погледна го. Очите му блестяха от неизплаканите сълзи.

— Не искам да съм като него — пророни Франсис. — Може би ще умра скоро. И ти ще ме кремираш.

— Няма да умреш.

— Няма как да ми обещаеш такова нещо.

— Ще останем заедно — отсече Ноеми. — Ще останем заедно и ти няма да си сам. Поне това мога да ти обещая.

Прошепна му, че градът е прекрасен и ярък, че има квартали с извисили се нови сгради, места, където са се ширнали полета и няма никакви тайни. Че има и други градове, където слънцето напича земята и страните му ще поруменеят. Че могат да живеят край морето, в сграда с големи прозорци без пердета.

— Седнала си да ми разказваш приказки — промърмори Франсис, но я прегърна.