Мексиканска готика

Двете погледнаха Франсис, бледото му лице се открояваше върху възглавницата. Доктор Камарильо се беше погрижил и за тримата. Беше промил раните им, беше им осигурил възможност да се изкъпят и да се преоблекат, беше им приготвил стаи, в които да ги настани, беше се свързал с Марта, за да ѝ каже да донесе от тинктурата, когато Ноеми обясни тихо, че имат нужда от нея. След като пийнаха по малко от тинктурата, ги заболя глава и им се пригади, но им мина бързо. Само на Франсис още му беше зле. Той бе потънал в дълбок сън, от който не можеха да го извадят.

— Няма да му помогнеш, ако се докараш до пълно изтощение — напомни Каталина.

Ноеми кръстоса ръце.

— Знам, знам.

— Искаш ли да ти правя компания?

— Добре съм. Заклевам се, ще си легна след малко. Всъщност не ми се спи. Не съм уморена.

Каталина кимна. И двете замълчаха. Франсис дишаше равномерно. И да сънуваше, сънищата не бяха неприятни. Ноеми чак съжали, че ѝ се иска той да е буден.

Истината беше, че я беше страх да си легне, понеже не знаеше какви кошмари ще я връхлетят в тъмното. Как постъпват хора, станали свидетели на ужасите, които те бяха видели? Беше ли възможно да се върнат безболезнено в нормалността, да се преструват, че не се е случило нищо, и да продължат нататък? На Ноеми ѝ се искаше да мисли, че случаят е точно такъв, но се опасяваше да не би сънят да покаже, че е грешала.

— Лекарят каза, че утре от Пачука ще дойдат двама полицаи и един прокурор, скоро ще се появи и баща ти. — Каталина намести шала. — Какво ще им кажем? Едва ли ще ни повярват.

Когато срещнаха двама селяни с магарета, Ноеми, Каталина и Франсис, уморени, целите в кръв и синини, не се бяха разбрали помежду си какво да казват, но селяните бяха стъписани от вида им и не тръгнаха да ги разпитват. Заведоха ги безмълвно в Триунфо. По-късно, след като се озоваха в дома на доктор Камарильо, вече нямаше как да не дадат някакво обяснение и Ноеми опрости нещата, като заяви, че Върджил е изгубил разсъдъка си, опитал се е да повтори стореното от сестра му и да избие до крак всички във Високото място, този път като опожари къщата.

Това обаче не обясняваше защо Ноеми е облечена в стара булчинска рокля, а Франсис — в сватбен редингот и защо по дрехите на двете жени има толкова много кръв.

Ноеми бе почти сигурна, че Камарильо не се е хванал на тяхната версия за събитията, но той се престори, че им вярва. Ноеми прочете в будните му очи безмълвно разбиране.

— Баща ми ще помогне да изгладим нещата.

— Дано — отвърна Каталина. — Ами ако ни предявят обвинение? Знаеш.

Ноеми се съмняваше, че ще ги задържат под стража, в Триунфо дори нямаше затвор. В най-лошия случай щяха да ги изпратят в Пачука, но според нея нямаше да го направят. Щяха да ги разпитат, да запишат набързо показанията им, но нямаше как да докажат много.

— Утре се прибираме — отсече Ноеми.

Каталина се усмихна и макар и уморена, Ноеми се зарадва на тази усмивка. Това беше усмивката на милата млада жена, с която тя беше израсла. На нейната Каталина.

— Ами тогава да поспим — подкани Каталина и се наведе да я целуне по бузата. — Ще дойдат рано сутринта.

Жените се прегърнаха и дълго се притискаха една в друга, Ноеми си наложи да не плаче. Най-малкото сега. После Каталина вдигна внимателно кичурите коса, паднали на лицето ѝ, и се усмихна още веднъж.

— Ако ти трябвам, съм в дъното на коридора — обясни тя.

Погледна за последно младежа и затвори след себе си вратата.

Ноеми бръкна в джоба на жилетката и напипа запалката.

Талисманът ѝ. Накрая извади смачкания пакет цигари, който Камарильо ѝ беше дал предния ден.

Запали цигара, потупа с крак и изтръска пепелта в една празна купичка. Болеше я гърбът. Беше седяла твърде дълго на неудобния стол, но отказваше да излезе от стаята, въпреки че първо Камарильо, а после и Каталина бяха идвали да я подканят. Беше всмукнала само няколко пъти от цигарата, когато Франсис се размърда, затова тя остави цигарата в купичката, премести я на тоалетката и зачака.

Франсис се беше размърдвал така и преди, беше намествал глава, но този път на Ноеми ѝ се стори, че е различно. Тя го докосна по ръката.

— Отвори очи — прошепна.

Рут ѝ го беше казвала многократно от страх и ужас, но гласът на Ноеми беше сърдечен.

Тя беше възнаградена: Франсис отвори клепачи и се взря в нея.

— Здравей — рече Ноеми.

— Здрасти.

— Чакай да ти дам малко вода. — На тоалетката имаше гарафа. Ноеми напълни една чаша и му даде да пийне. — Гладен ли си? — попита.

— За бога, не. Може би по-късно. Чувствам се ужасно.

— И изглеждаш така — увери го тя.

Той се усмихна едва-едва, после се разсмя.

— А, сигурно.

— Спиш вече два дни. Вече мислех как да те накарам да изплюеш ябълката като в лошо подобие на Спящата красавица.

— На Снежанка.

— Добре де. Доста блед си.

Той се усмихна отново и след като се опита да се понамести при горната табла на леглото, усмивката му помръкна.

— Всичко ли е унищожено? — прошепна разтревожен и притеснен.