Мексиканска готика

— Само недей да…

— А ти пусни ножа — прекъсна я Върджил.

„За нищо на света“, помисли си тя, но ръката ѝ трепереше и цялото ѝ тяло я тласкаше към това да се подчини.

— Изпих тинктурата. Нямаш власт над мен.

— Да, колкото и да е странно — отвърна Върджил и след като пусна Каталина, погледна Ноеми. — Да, там наистина се отскубна от контрола ни. Но тинктурата не действа толкова дълго и докато се разхождаше из къщата, докато слизаше към това помещение, ти отново беше изложена на влиянието на мрака. Вдишваш го заедно с малките невидими спори. Намираш се в сърцето на къщата. И тримата се намирате там.

— Мракът е наранен. Ти не можеш да…

— Днес си изпатихме всички — съгласи се Върджил и сега Ноеми видя, че по челото му са избили капчици пот и очите му блестят трескаво. — Но сега вече си върнах контрола и вие ще правите каквото кажа.

Пръстите я боляха и изведнъж Ноеми изпита чувството, че държи в ръката си горещ въглен. Тя изпусна ножа, който падна с трясък на пода.

— Казвах ли ти аз! — подметна присмехулно Върджил.

Тя погледна надолу към ножа в краката ѝ. Беше съвсем близо, а Ноеми не можеше да го вземе. Дланите и пръстите ѝ бяха изтръпнали. Тя усещаше пронизваща парлива болка в ръката си и счупените кости.

— Погледни това място — подкани Върджил и се извърна погнусен към полилея над главите им. — Хауард живееше в миналото, докато аз гледам напред към бъдещето. Трябва да отворим отново рудника, да се погрижим да сменим мебелите тук с нови, да прокараме истинско електричество. Имаме нужда от прислужници, разбира се, от нови автомобили и деца. Надявам се да не се затрудниш да ми родиш много деца.

— Не — отвърна Ноеми, но през шепот — усещаше как Върджил я държи във властта си, сякаш я стискаше с невидима ръка за рамото.

— Ела насам — нареди той. — Още от самото начало си моя.

Гъбите по стените се люшнаха като живи, като анемони, които се гънат под водата. Изпускаха облаци златиста прах и въздишаха. Или може би въздишаше самата Ноеми, защото отново усети как я обгръща сладостното страшно чувство и ѝ се завива свят. Притеснителната болка в лявата ѝ ръка се притъпи и изчезна.

Върджил беше протегнал ръце към нея и тя си представи как се отпуска в обятията му, колко хубаво ще бъде да се остави във властта му. Дълбоко в себе си искаше да бъде разкъсана, да крещи от срам и Върджил да запуши с ръка устата ѝ.

Гъбите засияха по-силно и Ноеми си помисли, че по-късно може би ще ги докосне, ще прокара длани по стената и ще опре лице до меката им плът. Искаше ѝ се да си почине с кожа, долепена до слузестите им тела, те, тези прелестни гъби вероятно щяха да я покрият, да запълнят устата, ноздрите и очните ѝ ябълки така, че тя да не може да си поеме дъх, да се загнездят в стомаха ѝ и да покълнат по бедрата ѝ. А Върджил щеше да проникне дълбоко в нея и светът щеше да се превърне в размазано златисто петно.

— Недей — каза Франсис.

Ноеми беше слязла от подиума, но Франсис се пресегна и стисна наранените ѝ пръсти, така че тя се смръщи от болка. Погледна го, примига и застина.

— Недей — пророни Франсис и Ноеми усети, че е уплашен. Въпреки това Франсис слезе по стъпалата отпред, сякаш за да я заслони като с щит. Гласът му беше пресеклив и напрегнат, още малко, и да заглъхне. — Остави ги да вървят.

— Защо изобщо да го правя? — попита невинно Върджил.

— Не е хубаво. Не е хубаво онова, което вършим.

Върджил посочи зад рамото си към тунела, откъдето бяха дошли.

— Чуваш ли? Баща ми издъхва и когато тялото му най-сетне рухне, ще имам пълна власт над мрака. Трябва ми съюзник. Все пак сме една кръв.

На Ноеми ѝ се стори, че наистина чува нещо, че в далечината Хауард Дойл стене и плюе кръв, че се мъчи да си поеме въздух и от тялото му се стича черна течност.

— Виж какво, Франсис. Не съм егоист. Можем да делим поравно — заяви великодушно Върджил. — Ти искаш момичето, аз също. Това не е причина да влизаме в сблъсък, нали? Пък и Каталина си я бива. Хайде, хайде, не изглупявай.

Франсис беше вдигнал ножа, изпуснат от Ноеми, и сега го държеше.

— Само да си посмял да ги нараниш!

— Нима ще се опиташ да ме намушкаш? Нека те предупредя, че аз съм малко по-труден за убиване от една жена. Да, Франсис, успя да убиеш майка си. И за какво? Заради едно момиче? И сега какво? Мой ред ли е?

— Върви по дяволите!

Франсис се спусна към Върджил, но внезапно спря с ръка, застинала във въздуха и стиснала ножа. Ноеми не виждаше лицето му, ала можеше да си представи как изглежда. Със сигурност като нейното, понеже и тя се бе превърнала в статуя, Каталина също стоеше, без да помръдва.

Пчелите се раздвижиха и жуженето екна отново. „Гледай!“

— Не ме принуждавай да те убивам — предупреди го Върджил и хвана треперещата ръка на Франсис. — Пусни ножа.

Франсис го избута встрани и го запрати към стената със сила, която изглеждаше невъзможна.