Мексиканска готика

Металната врата вдясно бе пощадена от гъбите, нямаше следи от гъби и по полилея горе с нагънати метални змии и свещи, които бяха изгорели почти изцяло. По каменния под също почти нямаше гъби, само тук-таме между разхлабените плочки се подаваше по някоя, и не беше трудно да видиш огромната мозайка, която служеше за украса. Тя представляваше черна змия със светещи очи, захапала стръвно опашката си, и около влечугото имаше шарка от сплетени на венец пълзящи растения и цветя. Приличаше на уробороса, който Ноеми беше видяла в оранжерията. Тази тук беше по-голяма и по-великолепна, а от сиянието на гъбите изглеждаше зловещо.

Помещението беше голо, ако не броим масата върху каменния подиум. Беше покрита с жълто сукно и на нея имаше сребърна чаша и сребърна кутия. За фон служеше дългата копринена драперия, и тя жълта на цвят. Тя прикриваше врата.

— Води към гробницата — каза Франсис. — Трябва да минем през нея.

Ноеми видя зад металната врата каменни стъпала, но вместо да се опита да я отвори, тя се качи свъсена на каменния подиум. Остави лампата на пода и прокара ръка по масата, после вдигна капака на кутията. Вътре намери нож с украсена със скъпоценни камъни ръкохватка и го извади.

— Виждала съм го — обясни — в сънищата си. Франсис и Каталина бяха влезли бавно в помещението и я гледаха. — Хауард убиваше с него деца — продължи Ноеми.

— Той правеше много неща — допълни Франсис.

— Канибализъм така, между другото.

— Причастие. Децата ни се раждат, заразени с гъбите, и който яде от плътта им, яде и от гъбите и така ставаме силни, а това на свой ред ни обвързва по-здраво с мрака. Свързва ни с Хауард.

Най-неочаквано Франсис се смръщи и се наведе. Ноеми си помисли, че ще повърне, но той продължи да стои така с ръце около корема. Тя пусна ножа на масата и след като слезе от подиума, отиде при Франсис.

— Какво има? — попита тя.

— Боли — отвърна Франсис. — Нея я боли.

— Коя нея?

— Тя говори.

Ноеми забеляза някакъв звук. Бе звучал през цялото време, но тя не му беше обръщала внимание. Беше много тих, почти нечут и не беше трудно Ноеми да реши, че само ѝ се е сторило. Тананикане, приличаше много на тананикане. Жуженето, което Ноеми беше чувала и друг път, но сега то бе много пискливо.

„Не гледай!“

Тя се обърна. Жуженето като че ли се разнасяше откъм подиума и Ноеми се насочи към него. Щом се приближи, шумът се засили.

Идваше иззад жълтата драперия. Ноеми вдигна ръка.

— Недей — спря я Каталина. — Не ти трябва да гледаш.

Пръстите ѝ докоснаха драперията и жуженето се превърна в звука на рояк, вместен в главата ѝ, в трескавия шум на хиляди насекоми, които се блъскат в стъкло, толкова силен, че Ноеми го чувстваше едва ли не като вибрация, прорязала въздуха, и затова вдигна глава.

„Не гледай.“

По пръстите ѝ сякаш пъплеха пчели, изпълнили въздуха с живи невидими криле, и тя отстъпи инстинктивно, обърна се на другата страна и прикри очи, но се вкопчи в плата и го дръпна толкова силно, че още малко, и да го раздере и да го смъкне на пода.

Ноеми погледна смъртта право в лицето.

В зейналата, отворена за писък паст на жена, застинала във времето. Мумия с няколко зъба, увиснали от устата ѝ, и с жълта кожа. Дрехите, с които я бяха погребали, отдавна бяха станали на прах и сега тя бе облечена в други одежди: голотата ѝ беше прикрита от гъби. Те растяха от туловището и корема, надолу по ръцете и краката ѝ, по главата така, че образуваха корона, светещ златист ореол. Гъбите я държаха права, закотвена за стената като чудовищна Богородица в катедрала от мицел.

И именно това нещо, мъртво и погребано преди много години, издаваше жуженето. Онзи ужасен звук. Именно това златисто петно Ноеми беше виждала в сънищата си, именно тази ужасна твар, заселила се в стените на къщата. Тя бе протегнала ръка и на тази ръка носеше пръстен с кехлибар. Ноеми го позна.

— Агнес — каза тя.

Жуженето — то беше ужасно и оглушително, притегляше я надолу и я караше да прогледне и да разбере.

„Погледни!“

Върху лицето ѝ имаше плат, който я притискаше и задушаваше, докато накрая тя не припадна колкото да дойде на себе си в ковчег. Простена стреснато, защото, макар и да бе подготвена за това, макар и да знаеше какво ще се случи, беше уплашена. Натисна отново и отново с длани капака на ковчега, при което в кожата ѝ се забиха трески, и се разпищя, помъчи се да излезе, ала ковчегът не поддаваше. Ноеми крещеше и крещеше, но не дойде никой. Не се и очакваше да дойде. Нещата бяха замислени така.

„Погледни!“

Тя, гъбата, имаше нужда от нея. Имаше нужда от ума ѝ. Сама по себе си, гъбата нямаше ум. Нямаше истински мисли, истинско съзнание. Едва доловими следи — като съвсем лекото ухание на рози. Дори канибализацията на тленните останки на жреците не носеше истинско безсмъртие, тя само засилваше въздействието на гъбите, създаваше връзка между всички присъстващи. Обединяваше, ала не можеше да съхрани за вечността, колкото до гъбите, те сами по себе си церяха, удължаваха живота, не предлагаха обаче вечен живот.