Мексиканска готика

Каталина се превърна във вакханка, от трескавите удари, при които скалпелът захапваше врата, ухото, рамото, рукна река от черна гной и тъмна кръв, плиснала се по завивките. Хауард се разпищя и се затресе като ударен от електрически ток, другите в стаята също се развикаха и се загърчиха. Лекарят, Флорънс, Франсис — всички се свлякоха на пода, бяха получили ужасен пристъп.

Каталина се отдръпна, пусна скалпела и тръгна бавно към вратата, откъдето погледна стаята.

Ноеми скочи на крака и се втурна към Франсис. Не виждаше друго, освен че е забелил очи, сграбчи го за раменете и се помъчи да го издърпа да седне.

— Да вървим! — извика и го удари силно по лицето. — Хайде, идвай!

Макар и зашеметен, той се изправи и след като се хвана за ръката ѝ, се опита да прекоси заедно с нея помещението. Но Флорънс се вкопчи в крака на Ноеми, тя се препъна и загуби равновесие. Франсис се строполи заедно с нея.

Ноеми се помъчи да се изправи, ала Флорънс я стискаше здраво за глезена. Ноеми видя револвера на пода и се пресегна да го вземе. Флорънс го забеляза и ѝ се нахвърли като див звяр, а когато Ноеми хвана оръжието, жената я стисна за ръката толкова силно, че Ноеми изпищя, дочула жестокото пукане на счупени кости.

Болката беше невъобразима и в очите ѝ избиха сълзи, а Флорънс издърпа оръжието от безполезната ѝ ръка.

— Хич не си въобразявай, че ще си тръгнеш от нас — отсече Флорънс. — Няма как да стане.

Насочи оръжието към Ноеми и тя разбра, че този куршум няма да я нарани, а ще я убие, защото жената я гледаше злобно озъбена.

Помисли си, че после ще изчистят къщата. Колкото и налудничаво да беше, си помисли точно това: че ще измият подовете, ще изперат дрехите, ще изчегъртат кръвта, а нея ще хвърлят в някой ров без кръст на гробището, както бяха правили с мнозина други.

Вдигна наранената си ръка, за да се защити, макар че това нямаше да ѝ помогне. Нямаше как да отбие куршума от такова близко разстояние.

— Недей! — извика Франсис.

Метна се към майка си, двамата се свлякоха върху креслото с черната плюшена тапицерия, на което Ноеми беше седяла допреди малко, и го събориха. Чу се гърмеж. Ноеми си запуши ушите с длани и се смръщи.

Затаи дъх. Франсис лежеше, затиснат от майка си. От мястото, където Ноеми седеше, не се виждаше кой е прострелян, но Франсис изтика Флорънс и се изправи, държеше револвера. В очите му блестяха сълзи и той трепереше, но не както преди малко, когато цялото му тяло се тресеше от чудовищни гърчове.

Тялото на Флорънс върху пода не помръдваше.

Франсис тръгна с олюляване към Ноеми и поклати безпомощно глава. Може би искаше да каже нещо, да се отдаде докрай на мъката. Но се чу стон и те двамата се извърнаха към леглото и Хауард, който бе протегнал ръце към тях. Беше останал без едно око и лицето му беше обезобразено от скалпела. Но другото око още беше отворено и ги гледаше, чудовищно и златисто. Старецът изплю кръв и черни храчки.

— Мой си. Тялото ти е мое — каза той.

Вдигна ръце като лапи на хищен звяр, за да нареди на Франсис да се доближи до леглото, и младежът направи една крачка, а Ноеми разбра в онзи миг, че е по-силно от него, че Франсис е научен да се подчинява. Теглеше го непреодолимо към стареца. Дотогава Ноеми смяташе, че Рут се е самоубила, че ужасена от постъпката си, се е застреляла.

„Не съжалявам“, беше казала. Сега обаче Ноеми проумя, че вероятно към това я е тласнал Хауард. Беше внушил на Рут да насочи оръжието към себе си в последен отчаян опит да оцелее. Семейство Дойл ги умееха тези неща. Знаеха как да те тласнат в нужната посока, както Върджил бе тласнал Ноеми.

Тя си помисли, че Рут е била убита.

Франсис продължи да върви с олюляване и Хауард се ухили.

— Ела насам — каза той.

„Тъкмо сега е моментът — помисли Ноеми. — Дървото узрява и трябва да откъснеш плода.“

Сега Хауард махна от пръста си пръстена с кехлибара и го вдигна към Франсис — да си го сложи. Символ. На уважение, на признание, на мълчаливо съгласие.

— Франсис! — извика Ноеми, но той не я погледна.

Доктор Къминс стенеше. Всеки момент щеше да се изправи, а Хауард ги наблюдаваше с единственото си златисто око и Ноеми се чудеше как да направи така, че Франсис да се обърне и да си тръгне оттук. Да си тръгне незабавно, защото стените около тях вече туптяха едва забележимо като живи, надигаха се и се снишаваха като огромен дишащ звяр и пчелите се бяха завърнали.

Влудяващото пърхане на хиляди малки крилца.

Ноеми се метна и заби нокти в рамото на Франсис.

Той се обърна, обърна се и я погледна, макар че бе започнал да забелва очи.

— Франсис!

— Момче! — кресна Хауард.

Гласът му проехтя изненадващо силно. Разнесе се, отскочи от стените, дървото простена и повтори възгласа, а през това време пчелите жужаха и мърдаха в тъмното с крилца.

„Момче, момче, момче.“

„То е в кръвта“, беше казала Рут, но туморът можеше да бъде изрязан.