Мексиканска готика

Държеше се спокойно и овладяно. Изведнъж Ноеми проумя всичко. Защо Хауард да губи сина си, своя любимец? Беше логично да избере момчето, на което не държеше, чието съзнание можеше да заличи, без да съжалява. Нима са играли тази игра още от самото начало? Да напъхат посред нощ Хауард в кожата на Франсис и след това той да скочи в леглото на Ноеми? Натрапник. Но тя нямаше как да се досети веднага, а те вероятно са се досетили, че по-късно вече няма да има значение. Че тя ще бъде доволна, понеже е харесала обвивката на Франсис.

— Не може да го направите — пророни Ноеми.

Франсис тръгна покорно към лекаря. Ноеми се опита да го сграбчи, но Флорънс ѝ се изпречи на пътя и я издърпа към креслото с тапицерия от черен плюш, където я принуди да седне. Каталина обикаляше като залутана из стаята, спря в долния край на леглото, после се премести още малко и застана в горния му край.

— Всичко можеше да мине мирно и кротко — подхвана Флорънс, взряна в Ноеми. — Ти можеше да си седиш в стаята, а създаде такава суматоха.

— Върджил се опита да ме изнасили — отвърна Ноеми. — Опита се да ме изнасили и нямаше да е зле да го убия на място.

— Млък — тросна се отвратена Флорънс.

Дори сега такива неща не се говореха във Високото място.

Ноеми понечи да стане, но Флорънс насочи револвера към нея. Тя отново седна и се хвана за страничните облегалки. Франсис вече беше отишъл при Хауард и двамата с лекаря говореха тихо.

— Той ти е син — прошепна Ноеми.

— Той е тяло — възрази Флорънс с каменно лице.

Тяло. Ето какво бяха всички те за тях. Телата на миньорите на гробището, телата на жените, родили им деца, телата на тези деца, които не бяха нищо повече от нова кожа за змията. А там, на леглото, лежеше единственото тяло, което имаше някакво значение. Бащата, отецът.

Доктор Къминс хвана Франсис за рамото и го притегли надолу. Той падна на колене и допря длани, сякаш се разкайваше.

— Наведи глава, ще се помолим — нареди Флорънс.

Ноеми не се подчини веднага, затова Флорънс я удари силно по главата. Направи го с добре отработено движение. Ударът бе толкова силен, че на Ноеми ѝ причерня пред очите. Дали бяха удряли така и Рут, за да я научат да се покорява?

Ноеми стисна ръце.

Каталина, която продължаваше да стои безмълвно от другата страна на леглото, също стисна ръце като тях. Не изглеждаше притеснена. Лицето ѝ беше невъзмутимо.

— Et Verbum caro factum est — каза Хауард с плътен нисък глас и вдигна ръка във въздуха, при което пръстенът с кехлибара проблесна.

Изрече още няколко думи, които Ноеми не разбра, въпреки това тя си даде сметка, че не се налага да ги разбира. Покорство, приемане, ето какво искаше Хауард. На стареца му беше приятно да наблюдава как му се подчиняват.

„Откажи се от себе си“, ето за какво бе настоял той в съня. Ето какво бе важно сега. В това имаше физическа съставка, но имаше и душевна. Капитулация, за която тя трябваше да разчисти пътя. И дори да изпита от нея наслада.

„Откажи се от себе си.“

Ноеми вдигна очи. Франсис нашепваше нещо, мърдаше едва-едва устни. Доктор Къминс, Флорънс и Хауард също шептяха, при това говореха едновременно. Колкото и да е странно, този тих шепот сякаш идваше от един-единствен глас. Сякаш гласовете на всички се бяха слели и излизаха от една уста, сякаш тази уста говореше все по-високо и гласът ѝ се надигаше като прииждащ прилив.

Зазвуча и жуженето, което Ноеми вече беше чувала и което също се засили. Тя имаше чувството, че под дюшемето и зад стените са се спотаили стотици пчели.

Хауард беше вдигнал ръце, като че ли искаше да обхване главата на младежа. Ноеми си спомни как старецът я е целунал. Сега обаче беше още по-неприятно. Тялото на Хауард беше покрито с циреи, които воняха на разложение и след като се спукаха, той щеше да умре. Щеше да умре и да се пресели в ново тяло, а Франсис вече нямаше да го има. Налудничав кръговрат. Деца, поглъщани веднага след като са се родили, деца, поглъщани вече след като са достигнали зрялост. Деца, които не са нищо друго, освен храна. Храна за жесток бог.

Каталина се бе доближила тихо и неусетно до леглото. Никой не го беше забелязал. Всички бяха свели глави, всички, освен Ноеми.

И тогава тя видя. Видя как Каталина грабва скалпела на лекаря и се взира в него така, сякаш сънува, като човек, който не разбира какво държи в ръцете си и го разглежда като през мъгла, в просъница.

После лицето ѝ се промени. Каталина явно осъзна какво държи и в очите ѝ припламна ярост. Ноеми и не подозираше, че тя е способна на такъв гняв. На такава оголена омраза, от която Ноеми се вцепени, а Хауард най-после забеляза, че нещо не е наред, и се извърна колкото да усети как скалпелът се забива в лицето му.

Ударът беше свиреп и попадна право в окото.