Мексиканска готика

Той беше разкопчал горните копчета отзад на роклята. Ноеми трябваше да се е изнесла отдавна. Трябваше да излезе от стаята още в началото, при първия лек пристъп на тревога, но във всичко това имаше и тръпка, нали? Проклятие, загадка. Ноеми дори очакваше развълнувана да разкаже на Франсис. Точно така, загадка, която да разбули.

И още от самото начало тя я привличаше болезнено. Защо не? Защо не?

Защо не? Желание.

Тялото, дотогава студено, сега пламтеше, мухълът се беше стекъл долу на черна локвичка в ъгъла. Тя ѝ приличаше на черната жлъчна течност, която Хауард беше изплюл в гърлото ѝ, от този спомен ѝ се повдигна, в устата ѝ загорча и Ноеми си помисли за Каталина, за Рут и Агнес и всички ужасни неща, които им бяха причинили и които сега щяха да причинят и на нея.

Тя се извърна, за да не гледа мухъла, който трептеше и се преобразяваше, и изблъска с все сила Върджил. Той се препъна в скрина в долния край на леглото и падна. Ноеми веднага приклекна и пъхна ръка под дюшека, за да извади с вкочанени пръсти бръснача, който беше скрила там.

Стисна го и погледна Върджил, който се беше проснал на пода. Беше си ударил главата и лежеше със затворени очи. Най-после на Ноеми ѝ беше провървяло. Тя си пое бавно въздух, надвеси се над тялото му и бръкна да извади от джоба тинктурата. Намери я, махна капачето и отпи мъничко, после си избърса с ръка устата.

Подейства ѝ веднага и осезаемо. Тя усети как ѝ се гади, ръцете ѝ се разтрепериха, шишенцето се изплъзна от пръстите ѝ и се счупи на пода. Ноеми се хвана за една от подпорите на балдахина и си пое бързо дъх. Господи! Мислеше, че ще припадне. Ухапа се силно по ръката, за да се отърси от унеса. Получи се.

Черните локвички, стекли се от мухъла по пода, се отдръпнаха, мъглата в съзнанието ѝ се разсея. Ноеми облече жилетката, пъхна бръснача в единия джоб и запалката в другия.

Погледна Върджил, който още лежеше на пода, и се поколеба дали да забие острието в черепа му, но ръцете ѝ трепереха отново и тя изпитваше остра нужда да се махне оттук, по-далеч от него. Трябваше да вземе Каталина. Нямаше време за губене.

25

Ноеми се завтече по затъмнения коридор, като се държеше за по-сигурно за стената. Лампите, които бяха включени, изглеждаха призрачни и ужасно слаби, постоянно примигваха, но Ноеми помнеше пътя.

„Бързо, бързо“, каза си.

Притесняваше се да не би стаята на братовчедка ѝ да е заключена, но дръжката на вратата поддаде и Ноеми я отвори рязко.

Каталина седеше по бяла нощница на леглото. Не беше сама. Компания ѝ правеше Мери, която се беше вторачила в пода.

— Тръгваме, Каталина — подкани Ноеми и протегна към братовчедка си едната си ръка, в другата държеше бръснача.

Каталина не помръдна, дори не я позна, погледът ѝ беше отнесен.

— Каталина — повтори тя.

Младата жена продължи да седи неподвижно.

Ноеми прехапа устна и влезе, без да сваля очи от прислужницата, която седеше в ъгъла, ръката, в която стискаше бръснача, трепереше.

— За Бога, Каталина, ела на себе си — примоли се Ноеми.

Но не Каталина, а прислужницата вдигна глава и вперила в Ноеми златисти очи, се втурна към нея и я избута при тоалетката. Стисна я за гърлото. Нападна я толкова внезапно, със сила, немислима за жена на нейната възраст, че Ноеми изпусна острието. По тоалетката се затъркаляха и други неща, които също западаха по пода: флакончета парфюм, гребен, снимка на Каталина в сребърна рамка.

Прислужницата я стисна още по-здраво и принуди Ноеми да отстъпи назад, докато се опря в дървото. Ноеми се опита да грабне нещо, каквото и да било, което да ѝ послужи за оръжие, но пръстите ѝ не напипаха нищо подходящо, намериха само една дантелена покривчица и преобърнаха порцелановата кана, която се търкулна на пода и се пукна.

— Наша — каза прислужницата.

Гласът ѝ не прозвуча като на жена. Беше странен, дрезгав. Това бе гласът на къщата, гласът на някого или на нещо, което тези гласни струни само възпроизвеждаха и имитираха.

Ноеми се помъчи да махне пръстите ѝ от врата си, но те бяха като нокти на граблива птица и тя успя само да простене и да се вкопчи в косата на жената, с което не постигна нищо.

— Наша — повтори Мери, после стисна зъби като див звяр и на Ноеми ѝ причерня, толкова силна беше болката.

В очите ѝ избиха сълзи, гърлото ѝ пламна.

Най-неочаквано някой издърпа жената и Ноеми успя да си поеме дъх — задиша отчаяно, както се държеше с едната ръка за тоалетката.

В стаята беше влязъл Франсис, който беше изтеглил прислужницата, но сега тя се опитваше да го издере и крещеше ужасяващо. Бутна го долу на пода и вкопчена във врата му, се надвеси над него като лешояд, готов да погълне парче мърша.

Ноеми взе правия бръснач и се приближи до тях.

— Стига! — викна тя, а жената се обърна с писъци към нея, готова да я стисне отново за врата и да ѝ прекърши гръкляна.

Ноеми усети как я връхлита ужас, чист и всеобхватен, тя се пресегна и преряза гърлото на жената. Веднъж, втори, трети път острието опря в плътта и жената спря да пищи. Свлече се безмълвно, с лицето напред на земята.