Мексиканска готика

По пръстите на Ноеми се застича кръв, а Франсис надигна глава и я погледна стъписан. Изправи се и тръгна към нея.

— Пострадала ли си?

Ноеми си разтърка врата със свободната ръка и се взря в мъртвата жена на пода. Явно беше издъхнала. Ноеми не се престраши да обърне трупа, за да погледне лицето, но под жената вече се бе събрала локвичка кръв.

Сърцето ѝ биеше като обезумяло, с ужасяваща сила, а кръвта, омърсила пръстите ѝ, капеше по красивата старинна рокля и я съсипваше. Ноеми пъхна острието в джоба си и избърса сълзите в очите си.

— Ноеми!

Сега вече Франсис беше пред нея и ѝ затулваше гледката, а тя вдигна рязко очи към бледото му лице.

— Къде беше? — попита, вкопчила трескаво пръсти в реверите на редингота му — идеше ѝ да го удари, задето не е бил с нея и я е оставил самичка.

— Заключен в стаята си — отвърна той. — Наложи се да избивам вратата. Трябваше да те намеря.

— Да не лъжеш? Нали не си ме изоставил?

— Не! Много те моля, пострада ли?

Тя се засмя. Призрачен смях, все пак току-що се бе изплъзнала на изнасилвач и ѝ се беше разминало на косъм да не я удушат.

— Ноеми — каза Франсис.

Звучеше притеснен. То оставаше да не е притеснен! Всички би трябвало да са ужасно притеснени. Ноеми го пусна.

— Трябва да се махнем оттук.

Тя се извърна към Каталина. Братовчедка ѝ още седеше на леглото. Не беше помръднала, само беше притиснала ръка към отворената си уста. Беше се втренчила в безжизненото тяло на прислужницата. Ноеми отметна завивките и сграбчи братовчедка си за ръката.

— Идвай — каза ѝ и когато Каталина продължи да седи като вкаменена, се извърна към Франсис — рединготът му беше целият с кървавите ѝ отпечатъци. — Какво ѝ става?

— Сигурно отново са я упоили. Без тинктурата…

Ноеми обхвана с длани лицето на братовчедка си и ѝ каза твърдо:

— Тръгваме.

Каталина не реагира. Не я гледаше. Очите ѝ бяха изцъклени. Ноеми видя при леглото чифт чехли, грабна ги и ги нахлузи на краката на Каталина. После я дръпна за ръката, за да стане от леглото. Каталина я последва покорно.

Забързаха по коридора. С бялата нощница Каталина приличаше на втора младоженка. „Две призрачни младоженки“, помисли Ноеми.

От мрака отпред изникна сянка, която се изпречи на пътя им и стресна Ноеми.

— Стойте — каза Флорънс.

Лицето ѝ беше много овладяно. В гласа ѝ не се долавяше тревога. Флорънс държеше доста нехайно револвер, сякаш го правеше постоянно.

Всички застинаха. Ноеми държеше бръснача, но макар и да стисна още по-здраво дървената дръжка, знаеше, че няма шанс, защото Флорънс се целеше право в нея.

— Пусни го — нареди ѝ тя.

Ръката на Ноеми трепна, от кръвта дръжката се хлъзгаше, но тя не я пусна. До нея Каталина също трепереше.

— Не можеш да ме принудиш.

— Пусни го, казах — повтори Флорънс.

Неестествено спокойният ѝ глас не трепна, но макар Ноеми да разчиташе в студените ѝ очи свирепа жажда за убийство, тя пак не пусна оръжието, докато жената не премести ръка и не насочи дулото към Каталина. Заканата беше ясна, не се налагаше тя да я изрича на глас.

Ноеми преглътна и пусна оръжието.

— Обърнете се и тръгвайте — нареди Флорънс.

Те се подчиниха. Закрачиха по коридора, откъдето бяха дошли, и стигнаха стаята на Хауард с камината и двата портрета на жените му. Както и преди, старецът лежеше на богато украсеното легло, а доктор Къминс седеше до него. Чантата на лекаря беше отворена върху страничната маса, той извади от нея скалпел, с който пукна две от гнойните пъпки по устните на Хауард и разряза тънката ципа, с която сякаш бе покрита устата му.

На Хауард явно му поолекна, защото той въздъхна. Доктор Къминс остави скалпела до чантата, избърса с ръка челото си и простена.

— Ето, нещата се ускоряват — каза доктор Къминс и заобиколи леглото. — Той вече не може да диша. Трябва да започваме.

— Заради нея и неприятностите, които причини — обади се Флорънс. — Мери е мъртва.

Хауард се беше подпрял на няколко възглавници. Устата му беше отворена, той бе стиснал с изкривени от артрита пръсти завивките и издаваше свистящ звук. Кожата му беше с цвят на восък, вените се тъмнееха върху бледата кожа, по брадичката му на струйка се стичаше черна жлъчна течност.

Доктор Къминс вдигна ръка и посочи с пръст Франсис.

— Идвай насам — повика той младежа. — Къде е Върджил?

— Ранен е. По-рано усетих болката му — обясни Флорънс.

— Няма време да го доведем тук. Превъплъщението трябва да започне сега — промърмори лекарят, след това топна ръце в малкия леген и ги изми да са чисти. — Франсис е тук, сега това е важното.

— Със сигурност не говориш за него — поклати глава Ноеми. — Не би трябвало да е той.

— Разбира се, че трябва да е той — възрази Флорънс.