Мексиканска готика

Ноеми носеше в себе си смътния спомен за друга сватба, за друга невеста с наниз перли. Сутринта преди сватбата беше получила сребърно ковчеже и вътре в него имаше пъстроцветни панделки, накити и коралов гердан. Ръката на Хауард върху нейната, пръстенът с кехлибара, тя не го иска, но няма избор… Кой беше това… Агнес или Алис? Ноеми не беше сигурна. Вероятно Алис, защото момичето мислеше за сестра си…

Сестрата.

Покрай това Ноеми си спомни Каталина и след като отвори очи, погледна тавана. Жалко, че не си бяха поприказвали. Че не си бяха казали и една-единствена дума. Дума, която да ги поуспокои и двете.

Ноеми разтърка с длан устата си. Сега вече бе значително по-топло в стаята, която преди сякаш бе скована от сутрешен мраз. Тя се извърна и видя Върджил, стоеше при леглото.

За миг ѝ се стори, че греши, че това е Франсис и че се е припознала, или пък ѝ действаше мракът, който отново я объркваше. Така де, от къде на къде Върджил ще идва в стаята ѝ? После обаче Върджил ѝ се ухили — Франсис никога не ѝ се усмихваше така. Подигравателно.

Ноеми скочи на крака, готова да побегне, но се препъна и той я стисна за ръката, хвана я с две бързи движения.

— Ето ни отново заедно, Ноеми — каза.

Хватката му беше твърда и Ноеми си даваше сметка, че няма да излезе на глава с него само с физическа сила. Пое си въздух.

— Къде е Франсис?

— Зает е, четат му конско. Наистина ли си въобразяваше, че няма да разберем? — попита Върджил, после бръкна в джоба си и ѝ показа стъкленото шишенце с тинктурата. — При всички положения нямаше да подейства. Как се чувстваш?

— Пияна. Отрова ли сте ни дали?

Той прибра отново шишенцето в джоба си.

— Не. Малък сватбен подарък, афродизиак. Жалко, че Франсис няма да може да му се наслади.

Ноеми си спомни, че има при себе си бръснач. Скрит под дюшека. Все беше нещо. Стига тя да успееше да се добере до него. Но Върджил още я държеше за ръката и не я пусна дори когато тя опита да се отскубне.

— Омъжена съм за Франсис.

— Него го няма тук.

— Но баща ти…

— И него го няма. Колко странно, точно сега и двамата са заети. — Той понаклони глава. — Франсис е хлапак с жълто около устата, няма никакъв опит, докато аз знам какво правя. Знам какво искаш.

— Не знаеш нищо — прошепна Ноеми.

— Сънуваш ме и насън идваш да ме търсиш — отвърна Върджил. — Животът те отегчава, Ноеми. Обичаш мъничко опасност, а у дома са те гледали под похлупак, да не би да се счупиш. На теб обаче ти се иска да се счупиш, нали? Играеш си с хората и ти се иска на някого да му стиска също да си играе с теб.

Това не беше въпрос, Върджил не чакаше отговор и долепи устни до нейните. Тя го ухапа, но не за да осуети действията му и той го знаеше. Беше прав, че Ноеми обича да си играе, че ѝ е приятно да флиртува, да дразни и да танцува, че всички стъпват на пръсти около нея, защото е от семейство Табоада, че от време на време сърцето ѝ се обвива в мрак и Ноеми изпитва желание да удари като котка.

Но дори когато си го признаваше, дори когато си даваше сметка, че дълбоко в себе си е такава, Ноеми разбираше и че всъщност не е такава.

Явно, без да иска, го беше изрекла на глас, защото Върджил се засмя.

— Разбира се, че си такава. Мога да те ощипя, но си такава.

— Не съм.

— Именно мен желаеш, именно за мен си мечтаеш. Разбираме се, нали? Познаваме се, при това истински. Под пластовете благоприличие ти не правиш друго, освен да желаеш.

Тя му удари плесница. Не постигна нищо. След възможно най-кратката пауза Върджил я хвана за лицето и извърна главата ѝ на другата страна, после прокара пръст по врата ѝ. Ноеми изпъшка от страст, силна и неудържима, от пагубна наслада.

Мухълът в ъгъла на стаята мърдаше и се размиваше, пръстите на Върджил се бяха забили дълбоко в плътта ѝ и я притегляха към него. Мухълът беше осеян с жилчици злато, Върджил се опитваше да вдигне полата ѝ, да я бутне на леглото, да пъхне ръка между бедрата ѝ. От движението я обзе паника.

— Чакай! — каза тя, докато Върджил я притискаше припряно и невъзмутимо.

— Стига си ме дразнила, няма какво да чакам.

— Роклята! — Той се свъси ядосан, а Ноеми заговори отново с надеждата да спечели време. — Помогни ми да я съблека.

От това настроението му като че ли се пооправи и той я озари с усмивка. Ноеми успя да се изправи и след като съблече пуловера и го метна на леглото, Върджил вдигна косата ѝ, за да оголи тила ѝ, а Ноеми се помъчи трескаво да измисли как да се измъкне…

Видя с крайчеца на окото, че мухълът със златните жилчици е плъзнал по стената и сега се стича по пода. Начупваше се и се променяше, образуваше шарки на триъгълници, които се превръщаха в ромбове и после в спирали. Ноеми кимна, имаше чувството, че някой я натиска със страшна сила по лицето и малко по малко я души.

Нямаше да се измъкне никога от къщата. Беше лудост да си въобразява, че може да избяга. Беше грешка да иска да се махне оттук. Прииска ѝ се да е част от всичко това, да се слее със странния механизъм, с жилите, мускулите и костния мозък на Високото място. Искаше ѝ се да се слее с Върджил.

Желание.