Мексиканска готика

— Но това е подвеждащо. Права си да мислиш, че съм израсъл като орхидея. Старателно създаден, старателно отглеждан. Да, като орхидея съм. Пригодена за определен климат, за определено количество светлина и топлина. Създаден съм с една-едничка цел. Рибата не може да диша на сушата. Моето място е при семейството.

— Ти не си риба и орхидея.

— Баща ми се опита да избяга и сама виждаш доколко се е справил — възрази Франсис. — Майка и Върджил са се върнали.

Той се засмя безрадостно и Ноеми не се и съмняваше, че е в състояние да остане тук — великомъченик от студен мрамор, допуснал по плещите му да се натрупа прах и позволил на къщата да го погълне бавно и неусетно.

— Ще дойдеш с мен.

— Но…

— Няма „но“! Наистина ли не искаш да се махнеш от това място? — настоя тя.

Франсис се беше сгърбил и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се втурне през вратата, после обаче си пое неуверено дъх.

— За Бога, наистина ли си толкова сляпа? — попита той тихо и измъчено. — Искам да дойда с теб, където и да отидеш. И в проклетата Антарктида, ако ще пръстите ми да премръзнат — чудо голямо! Но тинктурата може да прекъсне връзката между къщата и теб, а не между нея и мен. Живял съм прекалено дълго с нея. Рут се опита да намери заобиколен път, опита се да убие Хауард, за да избяга. Не се получи. Опитът на баща ми също. Решение няма.

В думите му имаше ужасна логика. Въпреки това Ноеми вироглаво отказваше да ги приеме. Нима всички в къщата бяха като нощни пеперуди, хванати в убийствен буркан и след това забодени с карфици на таблото?

— Виж какво — заяви Ноеми. — Тръгвай след мен. Ще ти бъда нещо като онзи ловец на плъхове с флейтата.

— Който тръгне след ловеца с флейтата, не свършва добре.

— Забравила съм от коя приказка е — отвърна ядосана Ноеми. — Но въпреки това ме последвай.

— Ноеми…

Тя вдигна ръка и го докосна по лицето, после плъзна пръсти надолу по челюстта му.

Франсис я погледна безмълвно, устните му мърдаха, ала той само събираше смелост и още не бе изрекъл думите. Пресегна се и притегли полека Ноеми към себе си. Плъзна длан надолу по гърба ѝ, а тя отпусна буза върху гърдите му.

В къщата цареше тишина, тишина, която не ѝ хареса, понеже ѝ се стори, че всички дъски, които обикновено скърцат и стенат, са спрели да скърцат, часовниците по стените са престанали да тиктакат и е притихнал дори дъждът, който плющеше по стъклата на прозорците. Сякаш някакъв звяр дебнеше, за да им се нахвърли.

— Подслушват, нали? — прошепна Ноеми.

Не можеха да ги разберат, защото двамата говореха на испански. Но това пак я притесняваше.

— Да — потвърди Франсис.

И той беше уплашен, Ноеми го усещаше. В тишината сърцето му туптеше силно до ухото ѝ. Накрая Ноеми вдигна глава и погледна Франсис, а той долепи показалец до устните си, надигна се и се отдръпна от нея. А Ноеми се запита дали, освен че чува, къщата може и да ги вижда.

Мракът трептеше и се полюшваше като паяжина, те двамата седяха на сребристо парче коприна. И най-малкото движение да направеха, щяха да се издадат и паякът щеше да им се нахвърли. Каква ужасна мисъл и въпреки това Ноеми се запита дали не е по-добре да навлезе по своя воля в това студено чуждо пространство, нещо, което не беше правила никога дотогава.

Това я хвърляше в ужас.

Но в края на краищата Рут се спотайваше в мрака и Ноеми искаше да поговори още веднъж с нея. Не беше наясно как да го постигне. След като Франсис си тръгна, Ноеми лежеше на леглото с ръце отстрани до тялото, заслушана в собственото си дишане, и се опитваше да си представи лицето на младата жена, както то бе изобразено на портрета ѝ.

Накрая започна да сънува. Те двете с Рут бяха на гробището и вървяха сред надгробните камъни. Около тях се стелеше гъста мъгла, Рут носеше фенер, който светеше в болнаво жълто. Спряха пред входа на гробницата и вдигнаха глави, за да погледнат статуята на Агнес. Фенерът не светеше достатъчно силно и статуята беше отчасти в здрач.

— Майка ни — обясни Рут. — Спи.

„Не ти е майка“, помисли Ноеми, защото Агнес беше починала млада, детето ѝ също.

— Баща ни е чудовище, идва през нощта, промъква се из къщата. Чуваш стъпките му пред вратата — обясни Рут и вдигна фенера по-високо, с което промени шарката от светлина и мрак: ръцете и тялото на статуята останаха в тъмното, но лицето ѝ се виждаше — невиждащи очи и здраво стиснати устни.

— Баща ти вече не може да те нарани — каза Ноеми.

Защото, ако не друго, Рут можеше да разчита поне на тази милост. Няма как да изтезаваш призраци. Но момичето се свъси.

— Винаги може да ни нарани. Не спира да ни наранява. Никога няма да спре. — Рут насочи фенера към Ноеми, при което тя вдигна ръка, за да затули очите си. — Никога, никога, никога. Виждала съм те. Мисля, че те познавам.