Мексиканска готика

Франсис стисна едва доловимо зъби, по лицето му се плиснаха срам и гняв и той се изчерви до мораво. От галантността му нямаше никаква полза. Франсис искаше да бъде нейният рицар, а не можеше. Ноеми кръстоса ръце и сведе брадичка.

— Все трябва да има някакво оръжие, много те моля, Франсис — настоя тя.

— Може би бръсначът ми. Мога да ти го дам. Щом ще се чувстваш по-спокойна.

— Да, ще се чувствам по-спокойна.

— В такъв случай го вземи — отвърна Франсис и явно беше искрен.

Ноеми осъзнаваше, че това е дребен жест, който не решава проблемите ѝ. Рут е носела пушка и това не я е спасило. Ако наистина я теглеше към смъртта, ако къщата засилваше някакъв дефект на психиката ѝ, значи нямаше обичайно оръжие, което да я предпази. Въпреки това тя оценяваше готовността на Франсис да ѝ помогне.

— Благодаря.

— За нищо. Дано нямаш нищо против брадати мъже, защото няма как да се обръсна, нали бръсначът е при теб — допълни той в опит да се пошегува и да поразведри обстановката.

— Не е болка за умиране, ако от време на време се натъквам на малко четина — отвърна тя в тон с него.

Франсис се усмихна и усмивката, както и гласът бяха искрени. Всичко във Високото място беше осквернено и изкривено, а ето че Франсис беше успял да остане отзивчив и внимателен като странно растение, попаднало в погрешна цветна леха.

— Наистина си ми приятел, нали? — попита Ноеми.

Не ѝ се вярваше, тя очакваше някакъв капан, но май капан нямаше.

— Вече би трябвало да знаеш отговора — отвърна той, но не недоброжелателно.

— На това място е много трудно да различиш истината от лъжата.

— Знам.

Те се погледнаха безмълвно. Ноеми тръгна да обикаля из стаята, като прокарваше ръка по покритите с чаршафи мебели, по дърворезбата отдолу и вдигаше прахта, трупала се по тях. Видя, че Франсис я гледа с ръце в джобовете. Ноеми подръпна един от чаршафите и отдолу се показа диван със синя тапицерия, на който тя седна и пъхна под себе си крака.

Франсис седна до нея. Огромното огледало, надвиснало над стаята, сега беше точно пред тях, но беше помътняло от времето и изкривяваше отраженията им, превръщаше ги в привидения.

— Кой те е научил на испански? — попита Ноеми.

— Баща ми. Обичаше да научава нови неща, да учи езици. Учеше и мен, опита се да учи и Върджил, но той не проявяваше интерес към такива уроци. След като баща ми почина, помагах на Артър с документите и задачите. Той също знае испански и с него се упражнявах. Винаги съм смятал, че ще заема мястото му.

— Че ще бъдеш нещо като представител на семейството в града, така ли?

— Поне това ми внушаваха да очаквам.

— Не си ли имал и други желания? Освен да служиш на семейството?

— Когато бях млад, мечтаех да замина. Но това са детски мечти, като да станеш циркаджия. По-късно вече забравих за това. Нямаше смисъл да го помня. След случилото се с баща ми… той беше по-силен по дух, по-смел, а пак не можеше да напрани друго, освен да се подчини на волята на Високото място.

Докато говореше, Франсис бръкна в джоба на сакото си и извади малкия портрет, който Ноеми вече беше виждала. Тя се надвеси и го разгледа по-внимателно от първия път. Беше в емайлиран медальон, който от едната страна беше оцветен в синьо, а от другата бе украсен със златни момини сълзи. Ноеми прокара нокът по едно от цветята.

— Баща ти знаеше ли за мрака?

— Преди да дойде във Високото място ли? Не. Оженил се е за майка ми и тя го е довела тук, но явно не му е споменавала за мрака. В началото той не е знаел. Когато е научил цялата истина, вече е било много късно и накрая той се е съгласил да остане.

— Явно предлагат това и на мен — отбеляза Ноеми. — Възможността да стана част от семейството. Не че баща ти е имал голям избор.

— Предполагам, че е обичал майка ми. Обичал е мен. Не знам.

Ноеми му върна медальона и той го пъхна в джоба си.

— Наистина ли ще има сватбена церемония? С булчинска рокля? — попита тя.

Спомни си редиците снимки и картини по коридорите, запечатали всяко поколение във времето. И сватбените портрети в стаята на Хауард. Стига да можеха, щяха да нарисуват и портрет на Каталина в същия стил. Както и на Ноеми. И двата портрета щяха да висят един до друг над камината. Щеше да има и снимка на младоженците, издокарани в скъпа-прескъпа коприна и кадифе.

Огледалото ѝ даваше смътна представа как ще изглежда такава сватбена снимка, защото отразяваше Ноеми и Франсис и сериозните им лица.

— Това е традиция. Едно време е имало пищни гощавки и всеки от гостите е поднасял на младоженката подарък от сребро. Родът винаги е притежавал рудници и всичко е започнало със среброто.

— В Англия ли?

— Да.

— И сте дошли тук, за да търсите още сребро.

— Там се е изчерпало. Изчерпали са се среброто, калаят, късметът ни. Пък и в Англия са ни подозирали, че вършим нередни неща. Хауард е смятал, че тук ще задават по-малко въпроси и той ще може да прави каквото си реши. Не е грешал.

— Колко работници са умрели?

— Няма как да знаем.

— А питал ли си се?

— Да — прошепна той и в гласа му прозвуча срам.