Мексиканска готика

— Не сме ги хвърляли в никакви ями. Всички са погребани на гробището. И те трябваше да умрат. Все някак човек трябва да прави почвата по-плодородна.

— С човешки тела. Вместо тор, а?

— Те така и така щяха да умрат. Сбирщина изпосталели въшливи селяндури.

— И първата ти жена ли беше въшлива селяндурка? И нея ли използва, за да направиш почвата по-плодородна? — попита Ноеми.

Замисли се дали и нейният портрет е окачен отвън, до фотографиите на всички останали от семейство Дойл. Нещастна млада жена, която е вдигнала брадичка и се опитва да се усмихва колкото за пред фотоапарата.

Върджил сви рамене.

— Не. Но тя при всички положения не беше подходяща и не мога да кажа, че ми липсва.

— Колко мило.

— Няма да ме накараш да си посипя главата с пепел, Ноеми. Оцеляват силните, слабите отпадат. Мисля, че ти си доста силна — заяви той. — И какво красиво личице имаш, с мургава кожа и тъмни очи. Нещо ново!

„Тъмно месо“, помисли си Ноеми. Нищо повече от месо, тя не беше нищо повече от парче телешко, което касапинът оглежда и увива в амбалажна хартия. Екзотично девойче, от което усещаш тръпка в слабините и устата ти се пълни със слюнка.

Върджин се изправи, заобиколи писалището и след като застана зад Ноеми и Франсис, стисна здраво облегалките на столовете.

— Както сигурно знаеш, семейството ми прави всичко възможно да запази рода чист. Внимаваме много кой ни ражда деца, така че да предаваме на следващото поколение най-желаните черти. Плод на това е съвместимостта ни с гъбите в къщата. Има само една малка пречка. — Върджил тръгна да обикаля около тях — гледаше надолу към писалището и си играеше с един молив. — Знаеш ли, че кестените, които растат сами, не дават плод? Трябва да бъдат опрашени от друго дърво. Това явно вече важи и за нас. Да, майка ми е родила на баща ми две живи деца, но е имало и много мъртвородени. Върнеш ли се назад във времето, се натъкваш на същото. Мъртвородени деца, деца, починали още съвсем невръстни. Преди Агнес баща ми е имал две други жени, които не са ставали за нищо. Понякога се налага да влееш нова кръв, така да се каже. Баща ми, разбира се, винаги е бил много твърд в тези неща и е настоявал да си нямаме вземане-даване с простолюдието.

— Висши и нисши черти на характера — отбеляза хладно Ноеми.

Върджил се усмихна.

— Именно. Старецът дори е докарал пръст от Англия, за да е сигурен, че условията ще бъдат както в родината ни, не е вярвал на местните. Но както е тръгнало, сега се налага. Въпрос на оцеляване.

— И така се е появил Ричард — вметна Ноеми. — Така се е появила Каталина.

— Да. Въпреки че, ако първо бях видял теб, нямаше да избера Каталина, щях да предпочета теб. Ти пращиш от здраве, млада си и мракът явно те харесва.

— Сигурно и парите ми са добре дошли.

— Е, това си е задължително условие. Тъпата ви Революция ни остави без пукнат грош. Трябва да си върнем състоянието. Както казах, въпрос на оцеляване.

— Убийство, според мен това е най-точната дума. Убили сте всички онези миньори. Заради вас те са се поболели, не сте им казали защо не се чувстват добре и вашият лекар ги е оставил да умрат. Явно си убил и любимия на Рут. Въпреки че тя ти го е върнала тъпкано.

— Не си особено мила, Ноеми — каза той, без да сваля очи от нея. Беше раздразнен и се обърна към Франсис: — Мислех, че си позагладил нещата с нея.

— Ноеми няма да се опитва повече да бяга — отвърна Франсис и плъзна длан върху ръката ѝ.

— Добра първа стъпка. Втората е да напишеш на баща си писмо, за да му обясниш, че ще останеш тук до Коледа, за да правиш компания на Каталина. А щом дойде Коледа, ще му съобщиш, че си се омъжила и смяташ да живееш с нас.

— Баща ми ще се разстрои.

— В такъв случай ще се наложи да му напишеш още няколко писма, за да разсееш притесненията му — каза благо Върджил. — А сега защо не седнеш да напишеш първото писмо?

— Сега ли?

— Да. Ела насам — повика я Върджил и потупа с длан по стола зад писалището, на който беше седял допреди малко.

Ноеми се подвоуми, но се изправи и седна на стола, предложен ѝ от него. Той беше приготвил и лист хартия и писалка. Ноеми ги погледна, но не се докосна до тях.

— Хайде — подкани отново Върджил.

— Не знам какво да кажа.

— Напиши нещо убедително. Само това оставаше баща ти да ни дойде на гости и да легне болен от някоя странна болест, нали?

— Да — пророни тя.

Върджил се надвеси и я стисна силно за рамото.

— В гробницата има колкото щеш място, а както отбеляза и ти, нашия лекар не го бива много-много да лекува болести.

Ноеми изтика ръката му и започна да пише. Върджил се обърна на другата страна.

Накрая тя подписа писмото. Щом приключи, Върджил отново застана зад нея и след като прочете написаното, кимна.

— Сега доволен ли си? — попита Франсис. — Тя си изигра ролята.

— Тепърва има да я играе — промърмори Върджил. — Флорънс е тръгнала да търси из къщата булчинската рокля на Рут. Ще си направим сватба.

— Защо? — попита Ноеми.

Устата ѝ беше пресъхнала.

— Хауард много държи на такива подробности. На церемониите. Обича ги.

— Откъде ще намерите свещеник?

— Ще ви венчае баща ми, правил го е и преди.