Мексиканска готика

— Значи ще се омъжа в Църквата на светата кръвосмесителна гъба? — изтананика тя. — Съмнявам се, че това се брои.

— Не се притеснявай, по някое време ще те завлечем, разбира се, и пред официалните власти.

— Точно така, ще ме завлечете.

Върджил остави с трясък писмото на писалището и Ноеми се стресна и трепна. Спомни си колко силен е той. Беше я внесъл в къщата така, сякаш е по-лека и от перце. Ръката му, отпусната на писалището, беше голяма и сигурно можеше да причини огромни вреди.

— Смятай, че си извадила късмет. Казах на баща си, че нищо не пречи Франсис да те завърже довечера за леглото и да те изчука, без да се церемони много-много, но според него не било редно. Все пак си дама. Не съм съгласен. Истинските дами не са необуздани, а както знаем и двамата, ти изобщо не си невинно агънце.

— Нямах представа…

— О, със сигурност имаш представа за доста неща.

Пръстите му се плъзнаха по косата ѝ. Съвсем лек допир, от който по цялото ѝ тяло премина тръпка, по вените ѝ плъзна тъмно сладостно усещане, все едно беше изпила прекалено бързо много шампанско. Точно като в сънищата ѝ. Мина ѝ през ума да забие зъби в рамото му и да го ухапе силно. Неудържим пристъп на желание и омраза.

Ноеми скочи, изтика стола така, че да е между нея и Върджил.

— Недей!

— Какво „недей“?

— Престани — намеси се и Франсис и отиде бързо при Ноеми. Стисна ѝ ръката, за да я поуспокои, напомни ѝ припряно с поглед, че в края на краищата имат план, а после се обърна към Върджил и отсече твърдо: — Тя ми е годеница. Проявявай малко уважение към нея.

Върджил явно не се развесели от думите на братовчед си, тънката му кисела усмивчица се разшири, готова всеки момент да се превърне в зъбене. Ноеми беше сигурна, че няма да им остане длъжен, но той я изненада — най-неочаквано вдигна мелодраматично ръце, сякаш се предава.

— Е, май за пръв път в живота си показваш зъби. Чудесно — каза Върджил. — Ще бъда любезен. Но и тя трябва да си мери думите и да си знае мястото.

— Добре. Ела — подкани Франсис и я изведе бързо от кабинета, както държеше газената лампа — от внезапното движение на светилника сенките затрепкаха и замърдаха. Вече в коридора той се обърна към Ноеми: — Добре ли си? — попита я тихо, като премина на испански.

Тя не отговори. Затегли го по коридора и го заведе в една от прашните стаи с покрити с чаршафи кресла и канапета, която не се използваше. Изправиха се пред огромно огледало от пода до тавана, украсено в горния край с богата дърворезба на плодове, цветя и вездесъщата змия, която дебнеше на всеки ъгъл в къщата. Ноеми спря като закована и се загледа в змията, а Франсис замалко да се блъсне в нея и затова ѝ се извини пак през шепот.

— Каза, че ще ни приготвиш провизии — каза тя, без да сваля очи от украсата около огледалото и страховитата змия. — А оръжие?

— Оръжие ли?

— Да. Пушки и револвери.

— Пушки няма след онова, което се случи с Рут. Чичо Хауард държи в стаята си револвер, но аз нямам достъп до него.

— Все трябва да има някакво оръжие.

Ноеми се стресна от това колко настойчива е. Видя разтревоженото си лице, отразено в огледалото, и се извърна, отвратена от гледката. Ръцете ѝ трепереха и се наложи тя да се хване за облегалката на стола, за да се поуспокои.

— Ноеми? Какво има?

— Не се чувствам в безопасност.

— Осъзнавам, че…

— Това са номера. Не съм наясно с мисловните ви игри, знам обаче, че когато Върджил е наблизо, ставам друга — заяви Ноеми и вдигна рязко ръце, за да махне от лицето си кичурите коса. — Най-малкото напоследък. Магнетичен. Ето как го описа Каталина. Е, не се учудвам. Но това не е само обаяние, нали? Ти ми спомена, че къщата може да те накара да правиш някакви неща…

Ноеми не се доизказа. Върджил отприщваше най-лошото в нея, тя изобщо не го харесваше и в същото време напоследък той пробуждаше в нея и някаква покварена тръпка. Фройд е разтълкувал стремежа към смъртта: как човек, застанал на ръба на пропаст, внезапно изпитва подтик да скочи в нея. Тук със сигурност действаше отколешният принцип — Върджил играеше на подсъзнателна струна, за чието съществуване Ноеми и не подозираше. Играеше си с нея.

Тя се запита дали същото се наблюдава и при цикадите, за които ѝ е споменал Франсис. И които, дори разяждани отвътре, дори когато органите им стават на прах, продължават да зоват с песен други цикади и да се съвкупяват с тях. Нищо чудно дори да пееха още по-високо, защото сянката на смъртта създава в мъничките им телца трескава потребност и ги тласка към собственото им унищожение.

Върджил пораждаше насилие и похот, но и зашеметяваща наслада. Радостта, каквато носи жестокостта, и кадифената черна упадъчност, каквато дотогава Ноеми бе вкусвала само в малки дози. Това беше нейната ненаситна, най-импулсивна същност.

— Няма да ти се случи нищо — увери я Франсис и остави газената лампа на една заметната с чаршаф маса.

— А ти няма как да го знаеш.

— Най-малкото докато аз съм наблизо.

— Не можеш да си наблизо през цялото време. Не беше наблизо, когато той ме сграбчи в банята — възрази Ноеми.