Мексиканска готика

— Какво точно означава „приеми го“? — попита Ноеми, защото Франсис избягваше погледа ѝ.

Хвана го с една ръка за брадичката и го накара да я погледне. Франсис застина и затаи дъх.

— Той иска да се омъжиш за мен. Да родиш деца от мен. Иска да си една от нас — отговори накрая Франсис.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Той ще те принуди.

— Ще изтръгне мозъка ми, както е направил с прислужниците ли? Или просто ще ме изнасили? — попита Ноеми.

— Няма да се стига чак дотам — пророни Франсис.

— Защо?

— Защото му е приятно да контролира хората по други начини. Така ще бъде прекалено грубо. Години наред пускаше баща ми да ходи в града, пуска и Каталина да ходи на църква. Дори пусна Върджил и майка ми да заминат надалеч и да си намерят съпрузи. Знае, че има нужда от хора, които се подчиняват на волята му и вършат каквото им каже, и те трябва да го правят доброволно, иначе е изтощително.

— Но не може да ги контролира през цялото време — намеси се Ноеми. — Все пак Рут се е добрала до пушката, а Каталина се опита да ми каже истината.

— Точно така. Освен това Каталина отказва да разкрие кой ѝ е дал тинктурата, а Хауард се опита как ли не да изтръгне от нея тази информация.

Миньорите също се бяха вдигнали на стачка. Колкото и да му харесваше на Хауард да се мисли за бог, той не можеше през цялото време да принуждава всички да се подчиняват на волята му. Въпреки това през годините явно бе успял да манипулира мнозина и когато това не е било достатъчно, ги е убивал или като Бенито те са изчезвали безследно.

— Откритото противопоставяне няма да свърши работа — заяви Франсис.

Ноеми огледа ножа за малко — знаеше, че Франсис е прав. Какво можеше да стори тя? Да рита и да удря и накрая пак нямаше да постигне нищо.

— Ако се съглася на тази шарада, трябва да измъкнеш и Каталина.

Франсис не отговори, но се свъси, от което Ноеми се досети, че не изгаря от желание да измъква оттук не един, а двама души.

— Не мога да я изоставя — отсече Ноеми и го стисна за ръката, в която той още държеше шишенцето. — Трябва да дадеш от тинктурата и на нея, трябва да освободиш и нея.

— Добре, ще го направя. Говори тихо.

Ноеми пусна ръката му и сниши глас.

— Обещай, закълни се в живота си.

— Обещавам. А сега дали да не опитаме? — попита Франсис и махна стъклената запушалка на шишенцето. — Ще ти се доспи, но малко почивка ще ти дойде добре.

— Върджил вижда сънищата ми — пророни Ноеми и за миг притисна кокалчетата на пръстите към устата си. — Няма ли да разбере, щом вижда сънищата ми? Няма ли да узнае какво мисля?

— Това всъщност не са сънища. Това е мракът. Но внимавай, когато си там.

— Не знам дали мога да ти имам доверие — заяви Ноеми. — Как така си решил да ми помагаш?

Франсис се различаваше по хиляди дребни неща от братовчед си, беше с тънки ръце и безволева уста, докато Върджил беше як и набит. Франсис беше млад и блед, заразен с доброта. Но кой можеше да каже дали всичко това не беше фасада, дали и той нямаше да изпадне в безпощадно безразличие? В края на краищата нищо на това място не беше такова, каквото изглеждаше. Тук имаше безброй тайни.

Ноеми се пипна по тила, там, където пръстите на Върджил се бяха впили в косата ѝ.

Франсис търкулна в дланта си запушалката на шишенцето. То отрази лъча светлина, случайно просмукал се през пердетата: мъничка призма, нарисувала в края на леглото дъга.

— Има една плесенна гъба — Massospora cicadina, която вирее по цикадите. Помня, четох в едно списание статия за това как изглежда: полепва по коремчето на цикадите. Превръща го в купчинка жълта пепел. В списанието пишеше, че и покосени от заразата, цикадите продължават да „пеят“, докато тялото им е разяждано отвътре. Полумъртви, пеят и призовават други цикади да дойдат и да се сношават с тях. Представяш ли си? — попита Франсис. — Права си. Наистина имам избор. Нямам намерение да се разделям с живота, докато пея и се преструвам, че всичко е наред.

Той спря да си играе със запушалката и погледна Ноеми.

— Дотук успяваш да се преструваш много добре — рече тя и го погледна, Франсис също се взря в нея угрижено.

— Да — потвърди той. — А сега ти си тук и аз вече не мога да се преструвам.

Ноеми загледа безмълвно как Франсис налива мъничко от течността в лъжица. Тя глътна тинктурата. Беше горчива. Франсис ѝ подаде салфетката, оставена до чинията ѝ, и Ноеми си избърса устата.

— Нека отнеса подноса — предложи той и след като прибра шишенцето в джоба си, го вдигна.

Ноеми го докосна по ръката и Франсис спря.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш — възрази той. — Трябваше да поговоря с теб по-рано, но съм страхливец.

Тя отпусна глава на възглавниците и се остави във властта на съня. По-късно — и тя не знаеше след колко време — чу шумолене на плат и седна в леглото. В долния му край видя Рут Дойл, която бе приседнала и гледаше надолу към пода.