Мексиканска готика

— Пукна ми устната с обувката — обясни.

По устните му имаше засъхнала кръв и Ноеми бе доволна, че ако не друго, е успяла поне да го удари.

— Заради това ли ме изтезаваш?

— Как така те изтезавам? Исках да съм сигурен, че няма да припаднеш във ваната. Ще бъде жалко, ако се удавиш в банята.

— Можеше да ме пазиш и пред вратата, свиня такава — тросна се Ноеми и вдигна от лицето си кичура коса, паднал върху него.

— Да. Но нямаше да е толкова забавно — отговори Върджил.

Усмивката му можеше да мине и за чаровна, ако Ноеми го беше срещнала на парти и не го познаваше. Върджил беше заблудил с тази усмивка Каталина, но така се хилеха само хищници. На Ноеми ѝ идеше да го удари още веднъж, да му причини болка заради братовчедка си.

Кранчето капеше: кап-кап-кап. В банята не се чуваше нищо друго. Ноеми вдигна ръка и посочи зад Върджил.

— Сега вече можеш да ми подадеш халата.

Той не отговори.

— Казах, можеш да…

Върджил потопи ръка във водата и хвана Ноеми за бедрото, тя се оттласна назад и се удари във ваната така, че водата се разплиска по пода. Инстинктът ѝ подсказваше да се изправи, да изскочи от ваната и да изтича навън. Но Върджил стоеше така, че ѝ беше препречил пътя. Той също го знаеше. За младата жена ваната и водата бяха като щит и тя притегли колене към гърдите си.

— Излез — каза Ноеми, като се постара да го изрече твърдо, а не уплашено.

— Моля? Откога си толкова свенлива? — попита Върджил. — Последния път, когато бяхме тук, не беше такава.

— Онова беше сън — изпелтечи тя.

— Това не означава, че не се е случило.

Ноеми премига невярващо и понечи да възрази. Върджил се наведе и я хвана за тила, а тя изпищя и го изтика, той обаче я държеше за косата и дърпаше с все сила главата ѝ назад.

Беше го правил със сходно движение и в съня. Беше притеглил главата ѝ и я беше целунал, а след това тя го беше пожелала.

Ноеми се опита да се обърне на другата страна.

— Върджил — каза високо Франсис.

Стоеше при вратата и беше стиснал юмруци отстрани на тялото си. Върджил се извърна към братовчед си.

— Да! — извика с твърд глас.

— Доктор Къминс е тук. Готов е да я прегледа.

Върджил въздъхна, пусна Ноеми и сви рамене.

— Е, както личи, ще продължим разговора друг път — заяви той и излезе от банята.

Ноеми не очакваше да я пусне и изпита такова облекчение, че притисна длани до устата си, наведе се и ахна.

— Доктор Къминс иска да те види. Имаш ли нужда от помощ, за да излезеш от ваната? — попита Франсис.

Говореше тихо. Ноеми поклати глава. Лицето ѝ пламтеше, направо гореше от унижение. Франсис грабна една от сгънатите кърпи, оставени на купчинка върху полицата, и ѝ я подаде безмълвно. Ноеми го погледна и стисна кърпата.

— Ще бъда в стаята — каза той.

Излезе и затвори вратата. Ноеми се подсуши и си облече халата.

Когато излезе от банята, доктор Къминс беше застанал при леглото и ѝ показа да седне на него. Премери ѝ пулса, преслуша я, после отвори шишенце със спирт за разтриване и отля малко върху едно памуче. Притисна го до слепоочието ѝ. Ноеми беше забравила, че се е одраскала, и трепна.

— Как е? — попита Франсис.

Стоеше зад лекаря, явно се притесняваше.

— Ще ѝ мине. Само една-две драскотини. Не се налага дори да я превързвам. Но е можело и да не се случва. Мислех, че вече си ѝ обяснил как стоят нещата — каза лекарят. — Ако се беше обезобразила, Хауард щеше да се разстрои много.

— Не му се карайте. Франсис вече ми обясни, че се намирам в къща, пълна с чудовища, които не се гнусят от кръвосмешение, и с техни блюдолизци — обади се Ноеми.

Пръстите на доктор Къминс застинаха и той се смръщи.

— Е. Не сте загубили очарованието, с което общувате с по-възрастни. Донеси чаша вода, Франсис — нареди лекарят и продължи да промива кожата при косата ѝ. — Момичето се е обезводнило.

— Мога и сама — отвърна Ноеми, след което грабна памучето и го долепи до главата си.

Лекарят вдигна рамене и метна слушалките в черната си чанта.

— Франсис трябваше да поговори с вас, но явно снощи не е бил ясен. Не можете да напускате къщата, госпожице Табоада. Никой не може. Тя не го позволява. Ако се опитате да избягате, отново ще получите същия пристъп.

— Как е възможно къща да не позволява да я напускаш?

— Възможно е. И само това има значение.

Франсис дойде при леглото с чашата вода и я подаде на Ноеми. Тя отпи две-три глътки, без да сваля очи от мъжете. Лицето на Къминс привлече вниманието ѝ — в него имаше нещо, което тя не бе забелязвала дотогава и което сега изглеждаше очевидно.

— Вие сте им роднина, нали? Поредният представител на рода Дойл.

— Далечен роднина, затова живея в селото и ръководя семейните дела — отвърна лекарят.

Далечен. Звучеше като шега. Според Ноеми никой в този род не беше „далечен“. Върджил беше споменал, че се е оженил за дъщерята на доктор Къминс, което означаваше, че за капак са се опитали да върнат този „далечен“ роднина в лоното на рода.

„Той иска и ти да си част от семейството“, беше казал Франсис. Ноеми стисна чашата с две ръце.

— Трябва да закусите. Донеси, Франсис, подноса — нареди лекарят.

— Изгубих апетит.

— Не ставайте за смях. Франсис, подноса.