Мексиканска готика

Не точно Рут. Спомен? Призрак? Не точно призрак. Ноеми си даде сметка, че онова, което вижда, гласът, който ѝ нашепва в ухото и я приканва да отвори очи, всъщност е умът, съзнанието на Рут, все още загнездено в мрака, в пукнатините на покритите с мухъл стени. Сигурно имаше и други умове, сенки на хора, спотаени под тапетите, но те не бяха толкова плътни и осезаеми като Рут. Ако не броим може би златистото привидение, за което Ноеми още не можеше да каже на кого е и което не можеше да определи като човек. Не ѝ приличаше на човек. За разлика от Рут.

— Чуваш ли ме? — попита тя. — Или си като браздите по грамофонна плоча?

Не се страхуваше от момичето. Рут беше млада жена, с която бяха злоупотребили и която бяха зарязали. В привидението ѝ нямаше злоба, имаше само тревога.

— Не съжалявам — промълви Рут.

— Аз се казвам Ноеми. Виждала съм те и друг път, но не съм сигурна, че ме разбираш.

— Не съжалявам.

Ноеми не смяташе, че момичето ще ѝ каже нещо повече от тези няколко думи, но най-неочаквано Рут вдигна глава и се взря в нея.

— Майка не може, няма да те защити. Никой няма да те защити.

„Майка ти е мъртва — помисли Ноеми. — Уби я ти.“ Но се съмняваше, че има смисъл да напомня на някого, на отдавна погребан труп, такива неща. Пресегна се и докосна момичето по рамото. Усети под пръстите си истински човек от плът и кръв.

— Трябва да го убиеш. Баща ми няма да те пусне никога. Грешката беше моя. Не го направих както трябва — поклати момичето глава.

— А как е трябвало да го направиш? — попита Ноеми.

— Не го направих както трябва. Той е бог! Той е бог!

Момичето заплака, притисна и двете си ръце към устата си и се заклати напред-назад. Ноеми се опита да прегърне Рут, тя обаче се хвърли на пода и все така с ръце върху устата, се сви на кравай. Ноеми приклекна до нея.

— Недей да плачеш, Рут — каза и докато го изричаше, тялото на Рут посивя, по лицето и ръцете ѝ плъзнаха бели точици плесен и тя се разрида — по бузите ѝ се затъркаляха черни сълзи, а от устата и носа ѝ на тънка струйка потече жлъчна течност.

Рут започна да се дере с нокти и да пищи прегракнало. Ноеми се отдръпна и се блъсна в леглото. Момичето се гърчеше, драскаше по пода, ноктите му оставяха следи по дървото, а по дланите му се забиваха трески.

Уплашена, Ноеми стисна зъби — идеше ѝ и тя да ревне, после обаче си спомни думите, мантрата.

— Отвори очи — каза Ноеми.

И ги отвори. В стаята беше тъмно. Тя беше сама. Отново валеше. Ноеми се изправи и дръпна пердетата. Стресна се от далечна гръмотевица. Къде беше гривната ѝ? Гривната против уроки. Сега обаче тя нямаше да ѝ помогне. Ноеми намери в чекмеджето на нощното шкафче пакета цигари и запалката — още бяха там.

Щракна запалката, загледа как лумва пламък, после го угаси и върна запалката в чекмеджето.

22

На другата сутрин Франсис дойде да види как е и отново ѝ даде мъничко от тинктурата, а после ѝ каза кои от нещата са безопасни за ядене. Щом падна нощта, той се появи отново с подноса с храна и ѝ съобщи, че след като се навечерят, трябва да отидат в библиотеката — Върджил ги чакал там да поговорят.

Макар че Франсис държеше газена лампа, пак беше много тъмно и Ноеми не виждаше портретите по стената в коридора за библиотеката, въпреки че ѝ се искаше много да спре и да разгледа картината, на която беше изобразена Рут. Това беше подтик, породен от любопитство и състрадание. И Рут като нея е била тук като в затвор.

Веднага щом Франсис отвори вратата на кабинета, Ноеми усети как я удря неприятната миризма на покрити с мухъл книги. Стори ѝ се странно, че от известно време е свикнала с нея и почти не я забелязва. Запита се дали това не означава, че тинктурата действа.

Върджил седеше на писалището. Осветлението в стаята с ламперия по стените беше съвсем оскъдно и в мъждивата светлина той сякаш беше слязъл от картина на Караваджо — лицето му сякаш беше без капчица кръв по него. Тялото му беше застинало като на звяр, който се опитва да се слее с околната среда. Той беше преплел пръсти и когато видя Ноеми и Франсис, се наведе с усмивка напред, за да ги поздрави.

— Явно си по-добре — каза. Ноеми седна пред него, а Франсис до нея — тя погледна безмълвно Върджил и само с това отговори на въпроса му. — Повиках те тук, защото трябва да изясним някои неща. Франсис твърди, че си наясно с положението и си готова да сътрудничиш с нас — продължи Върджил.

— Ако имаш предвид как съм разбрала, че не мога да си тръгна от тази ужасна къща, да, това, за съжаление, вече ми е пределно ясно.

— Не се огорчавай, Ноеми… веднъж къщата да те опознае, и ще ти се струва прекрасна. И така, струва ми се, че въпросът стои по следния начин: дали си решила да създаваш главоболия, или по своя воля ще се присъединиш към семейството ни.

Трите глави на елени върху стената хвърляха дълги сенки.

— Имаш доста интересна представа за „по своя воля“ — отвърна Ноеми. — Предлагаш ли ми някаква друга възможност? Според мен не. Решила съм да остана жива, ако ме питаш за това. Не ми се ще да се озова в някоя яма като онези клети миньори.