— Имаш нужда от почивка. Ще помисля за някакво решение, но наистина имаш нужда от почивка — прошепна Франсис.
— Върви по дяволите!
Той отново я положи внимателно на леглото и я зави, а на нея ѝ се прииска още веднъж да му каже за последно да върви по дяволите, но очите ѝ се затваряха и мухълът в ъгъла на стаята туптеше като сърце, протягаше се и от това тапетът се нагъваше. Дюшемето също се гънеше, трепереше като кожата на жива твар.
Изпод дъските се показа огромна змия, слузеста и черна, която се плъзна по завивките. Ноеми я загледа как докосва краката ѝ, как допира хладна кожа до трескавата ѝ плът и не помръдна, изплашена, че змията ще вдигне глава и ще я ухапе. И по кожата на змията имаше хиляди малки израстъци, мънички пулсиращи точки, които се тресяха и бълваха спори.
„Пак сънувам — каза си Ноеми. — Това е мракът, а мракът не е истински.“
Но тя не искаше да гледа всичко това, не искаше да го гледа и накрая размърда крака в опит да изрита онази твар. Щом докосна змията, кожата ѝ се пръсна, отвори се, отвътре змията беше бяла и мъртва, не змия, а останките от нея, които бяха започнали да се разпадат и разлагат. И по този бял труп кипеше живот, навсякъде по него избуяваше мухъл.
— Et Verbum caro factum est51
— каза змията.Сега Ноеми стоеше на колене. Помещението беше студено и каменно. Беше тъмно, прозорци нямаше. Бяха сложили по жертвеника свещи, но пак беше много тъмно. Жертвеникът бе украсен по-богато от онзи, който Ноеми беше зърнала в пещерите. Масата беше покрита с червен плюш и по нея имаше сребърни свещници. Но пак беше тъмно, усойно и студено.
Хауард Дойл беше добавил и гоблени. Червени и черни, с уробороса по тях. Зрелища, Дойл беше наясно, че зрелищата са важна част от тази игра. Ето го и самия Дойл, облечен в мораво. До него стоеше жената от пещерите, беше в напреднала бременност и изглеждаше болна.
Et Verbum caro factum est — беше казала змията на Ноеми, беше ѝ прошепнала тайни в ухото. Змията вече я нямаше, но Ноеми още я чуваше. Имаше особен пресипнал глас и Ноеми нямаше представа какво ѝ казва.
Две жени ѝ помогнаха да се качи на подиума и да прилегне край жертвеника. Две руси жени. Ноеми вече беше виждала и тях. На гробището. Жената, родила на гробището.
Родила. Детето беше проплакало и Дойл го беше вдигнал. И тогава Ноеми разбра.
Et Verbum caro factum est.
Знаеше какво не е видяла добре в предишните сънища, но не искаше да го гледа сега, а то беше там. Ножът и детето. Ноеми затвори очи, ала го видя и под клепачите си: всичко, обагрено в алено и в черно, разкъсаното дете и те ядяха от него.
Плът на боговете.
Вдигнаха ръце, Дойл им даде по малко от плътта, от костите и те задъвкаха бледото месо.
Бяха го правили и преди в пещерите. Но тогава плътта беше на жреците, които я предлагаха, преди да издъхнат. Дойл беше усъвършенствал обреда. Умен беше тоя Дойл, беше много образован, в търсене на отговори беше чел книги по богословие, биология, медицина и сега беше намерил тези отговори.
Очите на Ноеми още бяха затворени, на жената — също. Сложиха на лицето ѝ парче плат и Ноеми си помисли, че сега ще убият жената, ще разрежат и нейното тяло и ще го изядат. Но тук грешеше. Те омотаха парчето плат около тялото ѝ. Пристегнаха го, в жертвеника имаше вдлъбнатина и хвърлиха жената в нея, а тя още беше жива.
„Не е мъртва“, каза им Ноеми. Но беше все едно. Това беше спомен.