Мексиканска готика

— Ще ти разкажа всичко, а след това можеш да ми задаваш въпроси. Според мен така е най-лесно — заяви Франсис.

На Ноеми изобщо не ѝ се говореше. Пък и да ѝ се говореше, едва ли щеше да бъде в състояние. По-добре да го остави да говори той, въпреки че ѝ идеше да го удари. Беше ужасно уморена, беше ѝ много зле.

— Предполагам, вече си разбрала, че не сме като другите хора и къщата не е като другите къщи. Преди много време Хауард е открил гъба, която удължава човешкия живот. Лекува болести, поддържа те здрав.

— Видях го. Видях Хауард — промърмори Ноеми.

— Така ли? — възкликна Франсис. — Сигурно си навлязла в мрака. Колко навътре стигна?

Ноеми се взря в него. Франсис я объркваше. Той поклати глава.

— Гъбите растат под къщата чак до гробището и после обратно до къщата. В стените са. Като грамадна паяжина. В тази паяжина, в мрежата ѝ можем да съхраняваме спомени, мисли, хванати като мухи в истинска паяжина. Наричаме го хранилище на мислите ни, на спомените, на мрака.

— Как изобщо е възможно?

— Гъбите влизат в симбиотична връзка с растенията гостоприемници. Микориза. Е, оказва се, че могат да имат симбиотична връзка и с хората. Именно микоризата в къщата създава мрака.

— Благодарение на гъбите имате достъп до спомените на предците.

— Да. Само че някои от тези спомени са откъслечни и объркани — слабо ехо от истинските спомени.

„Все едно се настройваш на радиостанция“, помисли Ноеми. Погледна ъгъла на стената, съсипан от черния мухъл.

— Виждам и сънувам много странни неща. Нима твърдиш, че го причинява къщата? Защото вътре в нея растат гъби?

— Да.

— Защо ще ми го причинява?

— Не е нарочно. Просто природата ѝ е такава.

Всички проклети видения, които Ноеми получаваше, бяха ужасни. Каквато и да беше природата на това нещо, тя не можеше да я проумее. Кошмар. Ето какво беше това. Жив кошмар, грехове и порочни тайни, вплетени в едно.

— Значи бях права, когато казах, че къщата ви е населена с духове. И братовчедка ми не е изгубила разсъдъка си, тя просто е видяла мрака.

Франсис кимна и Ноеми се засмя. Нищо чудно, че Франсис се бе притеснил, когато тя бе изказала предположението, че има някакво разумно обяснение Каталина да се държи толкова странно и да говори за призраци. Не че Ноеми е щяла да се досети сама как всичко това е свързано не с друго, а с гъби.

Тя погледна газената лампа, която светеше до леглото ѝ, и си даде сметка, че няма представа колко време е минало. Откога е в този мрак. Можеше да е от часове, но можеше да е и от дни. Ноеми вече не чуваше трополенето на дъжда.

— Какво направи с мен Хауард Дойл? — попита тя.

— Гъбите са в стените на къщата и във въздуха. Не го осъзнаваш, но ги вдишваш. Те ти действат бавно. Но ако влезеш във взаимодействие с тях по друг начин, влиянието им се ускорява.

— Какво направи той с мен? — повтори тя.

— Повечето хора, влезли във взаимодействие с тези гъби, умират. Ето какво сполетя миньорите от рудника. Гъбата ги погуби, някои по-бързо, други по-бавно. Но както личи, не всички са загинали. Някои са по-устойчиви. Само че, ако не издъхнат, гъбата влияе на съзнанието им.

— Като на Каталина ли?

— Понякога съвсем слабо, друг път по-силно, отколкото при Каталина. Може да те изпепели отвътре. Сигурно си забелязала, че прислужниците ни не говорят много. От тях не е останало почти нищо. Сякаш някой е изтръгнал съзнанието им.

— Това е невъзможно.

Франсис поклати глава.

— Познавала ли си някога алкохолик? При алкохолиците е засегнат мозъкът и тук е същото.

— Нима ми казваш, че това ще сполети и Каталина? И мен?

— Не! — побърза да възрази Франсис. — Не, не. Те са особен случай, чичо Хауард ги нарича роби, а миньорите за него бяха тор. Но ти можеш да влезеш в симбиотична връзка с гъбата. На теб няма да ти се случи такова нещо.

— А какво ще ми се случи?

Ръцете на Франсис още бяха в джобовете, но той беше неспокоен. Ноеми виждаше, че стиска юмруци, после отпуска длани. Гледаше надолу към покривалото на леглото ѝ.

— Разказах ти за мрака. Но не съм ти разказал за нашия род. Ние не сме като другите. Гъбата влиза във връзка с нас, не ни вреди. Дори може да ни направи безсмъртни. Хауард е изживял много животи в много различни тела. Прехвърля съзнанието си на мрака и после от мрака може да живее отново в тялото на някое от децата си.

— Вселява се в децата си? — попита Ноеми.

— Не… превръща се… те се превръщат в него… превръщат се в нов човек. Но само децата, предава се от поколение на поколение в рода. И поколение след поколение родът живее откъснат от другите, за да сме сигурни, че ще можем да взаимодействаме с гъбата, да поддържаме тази симбиотична връзка. Никакви външни лица.

— Кръвосмешение. Оженил се е за две жени, които са били сестри, смятал е да омъжи Рут за братовчед ѝ, а преди това явно е… сестрите си — отсъди Ноеми, внезапно спомнила си видението, което е получила. Двете млади жени. — Имал е две сестри. Боже мой, те са му родили деца.

— Да.

Лицето на Дойл. Всички онези хора по портретите.

— Кога? На колко години е той? Колко поколения?

— Не знам. На триста години, може и на повече.