Мексиканска готика

— Триста години. Жени се за роднини, прави им деца, после прехвърля съзнанието, ума си в тялото на някое от тези деца. Отново и отново. И всички вие? Позволявате такова нещо?

— Нямаме избор. Той е бог.

— Имате избор, и още как! И онзи болнав мръсник не е никакъв бог!

Франсис се взря в нея. Беше извадил ръцете си от джобовете и сега ги стискаше. Изглеждаше уморен. Плъзна бавно длан и се пипна по челото, сетне поклати глава.

— За нас е бог — заяви. — И иска и ти да си част от семейството.

— Затова, значи, ми е излял в гърлото онази черна мътилка.

— Притесняваха се да не си заминеш. Не можеха да го допуснат. Сега вече не можеш да отидеш никъде.

— Не искам да съм част от проклетото ви семейство, Франсис — отсече Ноеми. — И повярвай, ще се прибера и ще…

— Няма да те пусне да се прибереш. Баща ми… май не ти разказах за него…

Ноеми се беше загледала в черните петна по стената, в мухъла в ъгъла на стаята, но сега се извърна бавно към Франсис. Той беше извадил от джоба си малък портрет. Ето какво е стискал в ръката си. Малката снимка, прибрана на сигурно в джоба на сакото му.

— Ричард — прошепна Франсис и остави Ноеми да погледне черно-бялата фотография на мъжа. — Казваше се Ричард.

Бледото лице на Франсис беше с остри черти, които смътно напомняха на Ноеми на Върджил Дойл, сега обаче тя видя и приликата с баща му: острата брадичка, голямото чело.

— Рут причини много злини. Не само уби много хора, но и нарани тежко Хауард. Обикновен човек нямаше да оцелее след изстрела на Рут. Но ето че той оцеля. Но хватката, силите му бяха подкопани. Затова и изгубихме всички работници.

— Всички ли са били хипнотизирани? Като тримата ви прислужници?

— Не. Не съвсем. Със сигурност Хауард няма как да манипулира толкова много хора едновременно. Влияеше им по-неуловимо. Но всичко това ги променяше. Къщата, гъбата влияеха на миньорите. Сякаш пада мъгла, която притъпява сетивата ти, когато на Хауард му е нужно.

— А баща ти? — попита Ноеми и му върна портрета, който той пъхна в джоба си.

— След като беше прострелян, Хауард започна малко по малко да се възстановява. От няколко поколения семейството се натъкваше на трудности със зачеването на деца. Когато майка ми пораснала, Хауард опитал да… но бил много стар, с разклатено здраве, за да ѝ направи дете. Имало и други спънки.

„На племенницата си. Опитал е да направи дете на племенницата си“, помисли Ноеми и пак ѝ се прииска да закрещи при мимолетния спомен как е видяла онова гнусно нещо да пъшка върху жената, да притиска изпосталялото си тяло към Флорънс. Ноеми допря до устата си носната кърпа.

— Ноеми! — повика я Франсис.

— Какви спънки? — попита тя.

— С парите. Когато Хауард охлаби контрола над работниците — колкото от тях бяха останали, — вече нямаше кой да надзирава рудника и той се наводни. Не постъпваха никакви пари, а Революцията вече се бе отразила пагубно на средствата ни. Семейството се е нуждаело от пари, нуждаело се е от деца. Иначе какво е щяло да стане с рода? Майка ми намерила баща ми, смятала, че той е подходящ. Имал малко пари. Не някакво огромно състояние, но достатъчно, че да ни издържа, и най-важното, майка ми си мислела, че той ще ѝ направи дете. Дошъл да живее тук, във Високото място. Родил съм се аз. Момче, но са се надявали той да ѝ направи още деца, момичета. Мракът повлиял и на него. Баща ми усетил, че полудява. Искал да се махне, а не можел. Нямало да стигне далеч. Накрая се хвърлил в пропастта. Ако се съпротивляваш срещу мрака, той ще ти навреди. Ще се опълчи срещу теб — предупреди я Франсис. — Но ако му се подчиняваш, ако създадеш връзка с него, ако се съгласиш да си част от семейството, всичко ще бъде наред.

— Каталина се съпротивлява, нали?

— Да — призна Франсис. — Но освен това тя не е толкова… не е толкова подходяща…

Ноеми поклати глава.

— Защо смяташ, че ще бъда по-покорна от нея?

— Ти си подходяща. Върджил е избрал Каталина, понеже е мислел, че е подходяща, но когато ти дойде тук, стана ясно, че си по-подходяща. Предполагам, че се надяват да си и по-отзивчива.

— Че с радост ще се присъединя към семейството. Че с радост ще ви дам парите си ли? И ще ви родя деца?

— Да. Да, и двете.

— Вие сте чудовища. И ти! А аз ти вярвах!

Франсис я погледна втренчено, с разтреперана уста. На Ноеми ѝ се стори, че той ще се разплаче. Беше бясна. Че не тя, а Франсис е рухнал и се е разридал. „Как смееш“, каза си тя.

— Съжалявам.

— Съжалявал бил! Проклет негодник! — кресна Ноеми и въпреки че тялото ѝ още туптеше от ужасна тъпа болка, се изправи.

— Съжалявам. Не исках това — заяви Франсис и след като изтика назад стола, също се изправи.

— В такъв случай ми помогни! Изведи ме оттук!

— Не мога.

Тя го удари. Не го направи добре и веднага след това си помисли, че ще припадне на пода. Това я остави без сили и изведнъж ѝ се стори, че се е превърнала в пихтия. Ако Франсис не я беше хванал, тя със сигурност щеше да си пукне главата. Въпреки това го избута и се опита да се откопчи от него.

— Пусни ме — настоя, но гласът ѝ беше заглушен от гънките на сакото му.

Ноеми не можеше да вдигне глава.