Мексиканска готика

Ноеми видя в ъгъла на пещерата една жена. Беше със сплъстена коса и с грозновато прежълтяло лице. Държеше с костелива ръка шала около раменете си и гледаше с любопитство Дойл. Имаше и жрец, старец, който се грижеше за жертвеника на тяхното божество. Защото в крайна сметка това все пак беше свято място, макар и не като другите. Грубият жертвеник бе осветен не от свещи, а от плесен, увиснала от стените на пещерата. Върху жертвеника имаше паница, чаша и купчина кости.

Дойл си помисли, че ако умре, костите му ще бъдат прибавени към купчината. Но той не се страхуваше. Вече бе полумъртъв.

Ноеми си разтърка слепоочията. Вътре в черепа ѝ започваше ужасно главоболие. Тя присви очи и помещението затрепка като пламък. Опита да се съсредоточи върху нещо и очите ѝ паднаха върху Дойл.

Дойл. Ноеми беше видяла как обикаля и залита с лице, изпито от болестта, а сега изглеждаше така, сякаш пращеше от здраве, и замалко тя да го сбърка с друг. След като си бе върнал жизнеността, се очакваше да се прибере веднага вкъщи. Той обаче не бързаше да си тръгне и сега прокарваше ръка по голия гръб на жената. Бяха се оженили според обичая на нейния народ. Ноеми се отврати, докато мъжът докосваше жената, но той продължаваше да се усмихва. Явно се преструваше.

Имаше нужда от тях. Имаше нужда да го приемат, имаше нужда тези недодялани хора да го признаят за един от тях. Защото само така щеше да научи всичките им тайни. Вечен живот! Оставаше само да се пресегне и да го вземе. Глупците не го проумяваха. Използваха мухъла да лекуват с него раните си и да се поддържат здрави, той обаче можеше да им донесе много повече. Мъжът го беше виждал с очите си, доказателство за това беше жрецът, на когото се подчиняваха слепешката, а каквото не бе видял с очите си, мъжът бе пресъздал с въображението си. Какви невероятни възможности!

Жената не ставаше. Той го знаеше от самото начало. Но Дойл имаше две сестри, които го чакаха у тях да се прибере, и разковничето беше в това. В кръвта, в кръвта, жрецът вече го беше казал. И щом можеше да бъде в неговата кръв, значи можеше да бъде и в тяхната.

Ноеми притисна върховете на пръстите към челото си. Главоболието се засилваше и тя вече не виждаше ясно.

Дойл. Умът му беше остър като бръснач. Дори и когато тялото му бе започнало да го подвежда. Сега и тялото беше живо, жизнено и преливаше от енергия.

Жрецът долови колко силен е, прошепна, че може би именно той е бъдещето на паството, че няма как да минат без човек като него. Светецът беше стар и се страхуваше за бъдещето, за малкото паство в пещерата, за тези смирени хорица. Те ровеха из развалините, пълзяха в канта — такъв беше животът им. Бяха избягали тук, за да намерят сигурност, и досега бяха оцелели, но светът се променяше.

Светецът беше прав. Може би прекалено прав. Защото Дойл наистина беше замислил коренна промяна.

След като белите му дробове се напълниха с вода, жрецът се понесе надолу. Каква банална смърт!