Мексиканска готика

Ноеми харесваше Франсис, но виж, за Върджил беше решила, че е непоносим. Той беше груб и отблъскващ, под лустрото на уж доброто възпитание можеше да бъде и жесток. Най-неприятен ѝ беше начинът, по който я гледаше сега — и друг път я беше гледал с тази ехидна вледеняваща усмивчица върху устните и с очи, втренчени в нея така, че ѝ идеше да си скрие лицето.

Във ваната от съня се беше чувствала горе-долу по същия начин. Тогава обаче я беше обзело и друго чувство. Приятно, но по някакъв ужасен начин, както когато имаш дупка в зъба и постоянно притискаш език към нея.

Свирепа, задъхана и в същото време отблъскваща похот.

Каква порочна мисъл по време на вечеря, когато Върджил седеше срещу нея на масата! Ноеми сведе поглед към чинията си. Този мъж знаеше тайните, разгадаваше желанията, които дори не си изрекъл. Ноеми не биваше да го гледа.

Възцари се дълго мълчание, накрая прислужницата влезе да вдигне чиниите.

— Няма да се учудя, ако утре сутринта стане невъзможно да се добереш до града — отбеляза Флорънс, след като им наляха още от виното и им поднесоха десерта. — Пътищата ще са ужасни.

— Да, при тези проливни дъждове — кимна Ноеми. — Така ли изгубихте рудника?

— Преди цяла вечност — отвърна Флорънс и махна с ръка. — Върджил тъкмо се беше родил.

Той кимна.

— Рудникът се наводни. Но така и така не работеше на пълни обороти. По време на Революцията е било трудно да намериш достатъчно работници. Всичките са се биели на едната или на другата страна. В рудник като този ти трябва постоянен приток на работна ръка.

— Вероятно е било невъзможно да върнете след края на Революцията хората. Всички ли са се пръснали? — попита Ноеми.

— Да, освен това нямаше как да наемаме нови бригади, от доста време баща ми беше болен и нямаше кой да наглежда работата. Много скоро това ще се промени, разбира се.

— Как?

— Каталина не ти ли е споменавала? Възнамеряваме да отворим отново рудника.

— Но той е затворен от много време. Мислех, че не разполагате с достатъчно средства.

— Каталина реши да вложи пари в рудника.

— Не си ми споменавал досега.

— Изхвърча ми от ума.

Върджил говореше толкова нехайно, че човек се изкушаваше да му повярва. Ала Ноеми бе готова да се обзаложи, че той си е държал езика зад зъбите, понеже е знаел до какъв извод ще стигне тя: че използва Каталина като покорна касичка.

Сега беше отворил дума за това, понеже искаше да я подразни и както много пъти дотогава, отново да я изгледа със злобната си усмивка. Искаше да позлорадства. Тя си тръгваше, защо Върджил да не позлорадства!

— Разумно ли е да го правиш? — попита тя. — При това състояние на жена ти?

— От това тя едва ли ще се почувства по-зле, не мислиш ли?

— Мисля, че е безсърдечно.

— Твърде дълго, Ноеми, просто съществуваме във Високото място. Твърде дълго. Време е отново да се разраснем. Растението трябва да намери светлина, ние трябва да намерим своето място в света. За теб може и да е безсърдечно. За мен е естествено. Пък и в края на краищата онзи ден именно ти ми говореше за промяна.

Колко мило от негова страна да свърже с нея намеренията си. Ноеми избута стола назад.

— Дали да не се сбогувам сега с баща ти? Уморена съм.

Върджил хвана чашата за столчето и вдигна вежда към Ноеми.

— Сигурно можем да пропуснем десерта.

— Още е рано, Върджил — възрази Франсис.

Цяла вечер не беше казал нищо друго, но и Върджил, и Флорънс се извърнаха рязко към него, сякаш през цялото време е ръсел обиди. Ноеми реши, че са му забранили да изразява мнение. Не че това я учудваше.

— Според мен точно сега е моментът — отвърна Върджил.

Всички станаха от масата. Най-отпред тръгна Флорънс, след като взе газената лампа, оставена на бюфета отстрани. Онази вечер в къщата беше много студено и Ноеми кръстоса ръце и се запита дали Хауард ще поиска да разговаря дълго с нея. Мили Боже, тя се надяваше, че не. Искаше ѝ се час по-скоро да се пъхне под завивките, за да стане рано и да се качи на проклетата кола.

Флорънс отвори вратата на стаята на Хауард и Ноеми влезе след нея. В камината гореше огън, балдахинът около леглото беше плътно затворен. Във въздуха се носеше зловоние. Твърде натрапчиво. Като от презрял плод. Ноеми се свъси.

— Тук сме — оповести Флорънс и остави газената лампа на полицата над камината. — Водим гостенката.

После Флорънс отиде при леглото и дръпна балдахина. Ноеми се насили да се усмихне любезно, очакваше да види Хауард Дойл старателно завит или може би облегнат на възглавниците в зеления халат.

Изненада се, че той лежи гол върху завивката. Кожата му беше ужасно бледа, вените му изпъкваха гротескно и наподобяваха прокарани с индиго черти по тялото му. Но не това бе най-отблъскващото. Единият му крак беше отекъл и по него се тъмнееха десетки големи рани.

Ноеми нямаше представа какво точно представляват. Не, не бяха тумори, защото туптяха бързо и бяха набъбнали по изпосталялото тяло, а кожата се беше опънала по костите, освен по крака с раните, покрили го като раковини — корпуса на кораб.