Мексиканска готика

Ноеми със сигурност не беше викала. Имаше шум, но той идваше от пчелите. Е, да, пчели нямаше, но това не означаваше, че Ноеми е викала. Все щеше да помни. Цигарата я беше опарила по ръката, но Ноеми не беше вдигала чак такъв шум и…

Двамата я гледаха.

— Искам да видя братовчедка си. Още сега. Кълна се в Бога, ако не ме пуснете при нея, ще избия вратата — закани се тя.

Върджил сви рамене.

— Не се налага да го правиш. Ела.

Тя тръгна след тях. По едно време Върджил я погледна през рамо и се усмихна. Ноеми си разтърка китката и се обърна на другата страна. Когато влязоха в стаята на Каталина, Ноеми се изненада, че братовчедка ѝ е будна. При нея беше и Мери. Явно щяха да се съберат цялата група.

— Какво има, Ноеми? — попита Каталина, държеше книга.

— Исках да видя как си.

— Както вчера. Главно почивам. Както е тръгнало, се превръщам в Спящата красавица.

Спящата красавица, Снежанка. Точно сега на Ноеми изобщо не ѝ беше до това. Но Каталина се усмихваше с обичайната си мила усмивка.

— Изглеждаш уморена. Случило ли се е нещо?

Ноеми се поколеба и поклати глава.

— Нищо. Искаш ли да ти почета? — попита тя.

— Тъкмо се канех да пия чай. Ще пийнеш ли заедно с мен?

— Не.

Ноеми не беше сигурна какво точно е очаквала да завари, но със сигурност не и Каталина да е весела и прислужницата да подрежда във вазата цветя, крехки пъпки от оранжерията. Гледката я порази като неестествена и въпреки това в нея нямаше нищо нередно. Ноеми се взря в братовчедка си в опит да открие и най-малката следа от притеснение по лицето ѝ.

— Наистина, Ноеми. Държиш се малко странно. Да не си настинала? — попита Каталина.

— Добре съм. Ще те оставя да си изпиеш чая — отвърна Ноеми — не искаше да разкрива повече в присъствието на другите.

Не че те изгаряха от любопитство какво си говорят двете.

Ноеми отиде в коридора. Върджил излезе след нея и затвори вратата. Двамата се погледнаха.

— Сега доволна ли си? — попита той.

— По-спокойна съм. Засега — отговори тя троснато, смяташе да се върне сама в стаята си, но Върджил тръгна в същата посока, явно искаше въпреки резкия ѝ тон да продължат разговора.

— Пък аз си мислех, че не може да те успокои нищо.

— За какво намекваш? — попита Ноеми.

— През цялото време търсиш около себе си недостатъци.

— Недостатъци ли? Не. Отговори. И от мен да го знаеш, те не са никак безобидни.

— Така ли?

— Видях как онова ужасно нещо мърда…

— Снощи или сега?

— Сега. И снощи също — промърмори тя, долепила длан до челото си.

Даде си сметка, че ако сега се върне в стаята си, ще се наложи пак да погледне грозния тапет с ужасното черно петно отгоре. Не беше готова за такова нещо. Ноеми рязко зави към стълбището. Винаги можеше да се скрие във всекидневната. Тя беше най-уютната стая в къщата.

— Ако сънуваш кошмари, мога да помоля лекаря да ти изпише лекарство, с което да спиш по-добре следващия път, когато ни дойдеш на гости — каза Върджил.

Ноеми закрачи по-бързо, искаше да увеличи разстоянието между двамата.

— Едва ли ще ми помогне, защото аз не сънувах.

— Не си сънувала нощес? Но ти ходеше насън като сомнамбул.

Ноеми се извърна. Стояха на стълбището и Върджил беше три стъпала над нея.

— Това беше различно. Днес бях будна. Днес…

— Звучи много объркващо — прекъсна я той.

— Защото не ми даваш възможност да се доизкажа.

— Много си уморена — заяви Върджил така, сякаш това беше краят на разговора, и тръгна да слиза.

Ноеми също слезе още три стъпала, опитваше се да поддържа същото разстояние помежду им.

— Това ли ѝ каза? Че си много уморена? Тя повярва ли ти?

След миг Върджил вече беше при Ноеми и след като я подмина, слезе на приземния етаж. Извърна се да я погледне.

— Според мен засега е най-добре да спрем дотук. Развълнувана си.

— Аз пък не искам да спираме дотук — отсече Ноеми.

— Охо!

Върджил плъзна ръка по рамото на резбованата нимфа, прегърнала колоната в долния край на стълбището. В очите му играеше злобна искра. Или Ноеми пак само си въобразяваше? Наистина ли имаше някакъв скрит смисъл в нехайно подметнатото „Охо!“ и в усмивката, плъзнала по лицето му?

Ноеми също слезе долу и го погледна предизвикателно. После обаче смелостта ѝ се изпари, защото Върджил се надвеси и на нея ѝ се стори, че ще прехвърли ръката си върху нейното рамо.

В съня устата му имаше странен вкус като на зрял плод, там той — пак в раираното сако — също се беше надвесил над нея, беше се съблякъл, беше се пъхнал във ваната и бе започнал да докосва Ноеми, а тя го беше прегърнала. В спомена се долавяше възбуда, но и ужасно унижение.

„Ще бъдеш добро момиче, нали?“, ѝ беше казал. Ето че сега стояха един до друг и Ноеми си даваше сметка, че Върджил е в състояние да ѝ каже съвсем същото и в будно състояние. Че той няма да се затрудни да изрече същото изречение и силните му ръце ще я намерят не само в тъмното, но и на дневна светлина.

Ноеми се страхуваше, че Върджил ще я докосне, страхуваше се и от реакцията си.

— Искам да си тръгна от Високото място. Можеш ли да помолиш някого да ме закара до града? — побърза да попита тя.

— Днес си много импулсивна, Ноеми — отвърна Върджил. — Защо ни изоставяш?