Мексиканска готика

— Ще ти донеса кърпа. Сигурно ти е студено.

— Не чак толкова.

— Малка лъжкиня — рече той непринудено и затърси в гардероба.

Ноеми нямаше намерение да чака, докато Върджил намери кърпа. Смяташе да се върне незабавно в стаята си, пък било то и в пълен мрак, ако се налага. Но беше вцепенена от тази нощ, беше изпаднала в състояние на тревога, от която не можеше да тръгне. Както и в съня, продължи да гледа вцепенена.

— Ето — каза Върджил и известно време Ноеми стиска кърпата в ръцете си, после се зае да бърше лицето си и да си подсушава бавно косата.

Колко ли беше лежала във ваната, колко ли се беше лутала из коридорите?

Върджил хлътна в здрача и Ноеми чу потракването на стъкло. Той се върна с две чаши в ръката си.

— Седни и пийни от виното — подкани Върджил. — Ще те стопли.

— Дай ми лампата си и се махам оттук.

— Пийни от виното, Ноеми.

Той седна в същото кресло, както и последния път, остави газената лампа и чашата на Ноеми на една от масите и продължи да държи своята. Ноеми стисна кърпата в ръце и седна. Пусна кърпата на пода и взе чашата, после много бързо отпи от нея — само една глътка, както бе предложил и Върджил — и отново я остави.

Уж се беше събудила, а пак имаше чувството, че още се носи в съня. Главата ѝ беше размътена и единственото ясно нещо в стаята беше Върджил с леко разрошената коса и с красивото лице, вторачено в нея. Той очакваше Ноеми да каже нещо, това поне беше очевидно и тя затърси уместните думи.

— Ти беше в съня ми — обясни по-скоро на себе си, отколкото на него.

Искаше да разбере какво е видяла, какво се е случило.

— Дано не е било кошмар — отвърна Върджил.

Усмихна се. Усмивката му беше лукава. Същата като в съня ѝ. Малко злобна.

Тръпката, която беше усетила толкова силно и приятно, сега се превръщаше в буца на гърлото ѝ, но усмивката беше като искра, напомнила ѝ за нейното желание, за допира на Върджил.

— Ти в моята стая ли беше?

— Мислех, че съм бил в съня ти.

— Нямах чувството, че е сън.

— А какво чувство имаше?

— Че някой е нахълтал при мен.

— Спях. Ти ме събуди. Днес през нощта нахълта ти, а не аз.

Ноеми беше видяла как Върджил става от леглото с кадифения халат, ала пак не мислеше, че е невинен. Само че той нямаше как да е нахълтал в банята като средновековен вампир, който се е разположил върху гърдите ѝ, сякаш позира за картина на Фюсли50. Нямаше как да се е промъкнал в стаята ѝ, за да я похити.

Ноеми се хвана за китката, искаше да усети бяло-сините мъниста. Беше махнала гривната срещу уроки. Китката ѝ беше гола. Всъщност гола беше и самата тя под бялата хавлия, по тялото ѝ още имаше капки вода.

Тя се изправи.

— Ще се прибирам в стаята си — оповести.

— Когато се разхождаш насън като сомнамбул и после се събудиш, не е хубаво веднага да лягаш отново, така да знаеш — предупреди Върджил. — Наистина смятам, че ще ти дойде добре да пийнеш от виното.

— Не. Тази нощ е ужасна, не искам да я удължавам.

— Хмм. Но ако не се бях съгласил да вземеш лампата, щеше да си принудена да останеш тук още няколко минути, нали? Освен ако не смяташ да се върнеш в стаята си, като се държиш за стените. В къщата е много тъмно.

— Да, точно така смятам да направя, ако не бъдеш така любезен да ми помогнеш.

— Мислех, че вече ти помагам. Предложих ти кърпа, за да си подсушиш косата, стол, на който да седнеш, питие, за да си поуспокоиш нервите.

— Добре съм си с нервите.

Върджил стана, както държеше в едната ръка чашата, и огледа развеселено и студено Ноеми.

— Какво сънува нощес?

Ноеми не искаше да се изчервява пред него. Да поруменява като последната глупачка пред мъж, който проявява такава целенасочена враждебност към нея. Но си спомни устата му върху нейната и ръцете му по бедрата ѝ точно както в съня и усети как по гръбнака ѝ минава тръпка, все едно я е ударил ток. Тази нощ, този сън носеха в себе си желание, опасност, скандал, всички тайни, по които тялото и умът ѝ толкова копнееха. Тръпката на безсрамието и на страстта към Върджил.

Ноеми все пак се изчерви.

Той се усмихна. И макар да беше невъзможно, Ноеми беше сигурна, че той знае какво точно е сънувала и чака тя да му даде и най-дребния знак, с който да го насърчи. Но мъглата в съзнанието ѝ се разсейваше и Ноеми си спомни думите, прокънтели в ушите ѝ. Онова единствено изречение. „Отвори очи.“

Ноеми стисна юмрук и заби нокти в дланта си. Поклати глава.

— Сънувах нещо ужасно — промълви.

Върджил като че ли се обърка, после се разочарова. Лицето му се изкриви в грозна гримаса.

— Може би си се надявала да влезеш насън в стаята на Франсис? — попита той.

Ноеми се стъписа от думите му, но те ѝ вдъхнаха и увереността да не се извърне под погледа му. Как смееше! И то след като беше казал, че ще бъдат приятели. Но сега вече Ноеми разбираше. Този мъж беше завършен лъжец, който си играеше с нея, опитваше се да я хвърли в смут и да отклони вниманието ѝ. Стига да му отърваше, за миг ставаше добър, проявяваше мъничко сърдечност, а после си взимаше и добротата, и сърдечността.

— Върви да лягаш — подкани Ноеми, макар и наум да си помисли „Върви по дяволите“ и това да пролича от гласа ѝ.