Мексиканска готика

— Майка ми ще побеснее, ако те завари тук, а тя ще дойде всеки момент. Когато Хауард изпадне в такова състояние, майка ми иска всички да сме наблизо. Върви да спиш, Ноеми.

— Де да можех да заспя — въздъхна тя. — Но може да започна да броя овце. Как мислиш, дали ще помогне?

Ноеми прокара пръст по корицата на книгата най-отгоре на купчинката при креслото, на което седеше. Нямаше какво друго да каже, но не си тръгваше, просто протакаше с надеждата Франсис да сподели още нещо въпреки задръжките си, да отвори дума за призраците и тайнственото присъствие в къщата, което тя искаше да проучи, ала напразно.

Франсис хвана ръката ѝ, вдигна я от книгата и погледна Ноеми в лицето.

— Много те моля — прошепна. — Не те излъгах, когато казах, че ще дойдат да ме вземат.

Даде ѝ газената лампа и ѝ отвори вратата. Ноеми излезе в коридора.

Погледна през рамо, преди да завие зад ъгъла. Франсис още стоеше на прага и приличаше малко на призрак от сиянието на лампата и на свещите в стаята, от което русата му коса наподобяваше отвъден пламък. В прашните градчета в дълбоката провинция се мълвеше, че вещиците умеели да се превръщат в огнени кълбета и да отлитат надалеч. Така обясняваха блуждаещите огньове. Ноеми си спомни за тях, а също за златистата жена, която ѝ се беше присънила.

17

Ноеми не лежеше и не броеше овце. Беше превъзбудена от мислите за духовете, за отговорите на главоблъсканиците и затова бе изключено да се унесе и да потъне в дълбок сън. И още помнеше съвсем ясно мига, когато ѝ се беше приискало да се наведе и да целуне бързо по устните Франсис.

Ноеми реши, че най-доброто, което може да направи, е да се изкъпе.

Банята беше стара, много от плочките бяха пукнати, но в светлината на газената лампа ваната изглеждаше непокътната и определено чиста, нищо че по тавана се тъмнееха отблъскващи следи от мухъл.

Ноеми сложи газената лампа на един стол, метна халата върху облегалката и пусна водата. Флорънс ѝ беше казала, че всички трябвало да се къпят с хладка вода, но Ноеми нямаше намерение да кисне в студено езерце и каквото и да му имаше на бойлера, тя успя да напълни ваната с топла вода и парата бързо запълни помещението.

Ако си беше у дома, Ноеми щеше да добави и благовонни масла или соли, тук обаче не разполагаше с тях. Въпреки това легна във ваната и отпусна назад глава.

Високото място не беше точно дупка, ала в къщата имаше много дребни неща, които дразнеха. Запустение. Да, ето коя беше най-уместната дума. Голямо запустение. Ноеми се запита дали Каталина е щяла да внесе някакви промени, ако обстоятелствата са били малко по-различни. Съмняваше се. Къщата бе подвластна на разложението.

Мисълта ѝ беше неприятна. Тя затвори очи.

Кранът капеше. Ноеми се потопи по-надълбоко във водата, докато под нея остана и главата ѝ, и задържа дъх. Кога за последно беше ходила да плува? Нямаше да е зле скоро да отскочи до Веракрус. А още по-добре до Акапулко. Не се сещаше за място, което да е по-различно от тази къща тук. Слънце, плажове, коктейли. Ноеми можеше да звънне по телефона на Уго Дуарте и да го пита дали е свободен.

Показа се над водата и едва ли не ядосано махна косата от очите си. Уго Дуарте. Кого заблуждаваше тя? Напоследък изобщо не мислеше за Уго. Стрелата на копнежите, пронизала я в стаята на Франсис, си беше притеснителна. Беше различна от желанието, което Ноеми беше изпитвала дотогава. От млада жена с нейното обществено положение не се очакваше да познава желанието, въпреки това обаче Ноеми вече бе усещала вкуса на целувките, на прегръдките и на някои ласки. Това, че не спеше с мъжете, с които излизаше, се дължеше не толкова на страха от прегрешението, колкото от притеснението, че те ще се разприказват пред приятелите си или още по-лошо, ще я обвържат. Постоянно носеше в сърцето си тази сянка на страха, на страха от толкова много неща, а ето че с Франсис беше забравила да се страхува.

„Много сантиментално, няма що — укори се тя. — Та той дори не е красив.“

Ноеми плъзна длан по ключиците си и се взря в мухъла по тавана, после въздъхна и се извърна на другата страна.

И точно тогава видя силуета при вратата. Примига, за миг решила, че е зрителна измама. Беше донесла в банята и газената лампа и тя осигуряваше достатъчно светлина, но все пак не като електрическа крушка.

Силуетът се приближи и Ноеми си даде сметка, че това е Върджил в тъмносин раиран костюм и вратовръзка, изглеждаше безгрижно, сякаш е влязъл в своята баня, а не в банята на Ноеми.

— Ето те и теб, красавице — възкликна той. — Не е нужно да казваш нищо, не е нужно да се движиш.

През тялото ѝ като стрела преминаха срам, изненада, гняв. Какви ги вършеше Върджил? Ноеми понечи да му се разкрещи. Да му се разкрещи, да се поприкрие и не само да крещи. Щеше да го удари. Щеше да го удари, след като си облечеше халата.

Но не помръдна изобщо. От устните ѝ не излезе и звук.

Върджил се приближи още малко, подсмихваше се.

„Могат да те накарат да си мислиш разни неща — прошепна някакъв глас. Беше го чувала и преди някъде в къщата. — Карат те да правиш разни неща.“