Мексиканска готика

Ноеми беше отпуснала лявата си ръка отстрани на ваната и успя със значително усилие да се хване по-здраво. Успя и да поотвори уста, но сякаш беше изгубила дар слово. Искаше да каже на Върджил да се маха, а не успя и се разтрепери от уплаха.

— Ще бъдеш добро момиче, нали? — попита той.

Беше дошъл при ваната и приклекна, за да погледне Ноеми. На съвършено изваяното му лице грееше лукава крива усмивка и той беше толкова близо, че Ноеми виждаше златистите точици в очите му.

Върджил подръпна вратовръзката и я махна от врата си, след това разкопча и ризата.

Ноеми беше вцепенена като онази непредпазлива героиня от древния мит. Тя беше жертвата на горгоната.

— Браво на теб, така си и знаех. Бъди добра с мен.

„Отвори очи“, каза гласът.

Но очите ѝ бяха широко отворени, а Върджил бе обхванал с пръсти косата ѝ и бе повдигнал главата ѝ. Грубо движение, в него я нямаше добротата, която той искаше от нея. На Ноеми ѝ идеше да го отблъсне, но тя не можеше и да помръдне — Върджил още я държеше за косата и се беше надвесил да я целуне.

Ноеми усети по устните си нещо възсладко. Може би следи от вино. Беше приятно и ѝ помогна да се успокои. Ноеми пусна края на ваната, гласа, който ѝ нашепваше, вече го нямаше. Имаше ги само парата от ваната, устата на мъжа върху нейната, ръцете му, които се плъзгаха като змийчета по тялото ѝ. Той я целуна по дългото вратле, поспря се върху гърдите ѝ и ги захапа леко, от което Ноеми простена. Усещаше по кожата си грубата му четина.

Изви назад врат. Явно вече можеше да се движи.

Вдигна ръце, за да докосне Върджил по лицето и да го притегли към себе си. Той не беше натрапник. Не беше враг. Нямаше причини Ноеми да му удари плесница и да му се разкрещи, затова пък имаше причини да продължи да го докосва.

Ръката му се плъзна надолу по стомаха ѝ и след като изчезна под водата, я замилва по бедрата. Ноеми вече трепереше не от уплаха, а от желание, сладко и мощно, плъзнало по крайниците ѝ, допирът на Върджил беше неустоим, пръстите му си играеха с нея и тя задиша тежко. Тялото му пареше по кожата ѝ. Още едно докосване на пръстите му, още един дълбок стон и точно тогава…

„Отвори очи“, изсъска гласът и я издърпа грубо, при което тя се извърна на другата страна, за да вижда не Върджил, а тавана. Таванът се беше стопил.

Ноеми видя яйце, от него се подаваше тънко бяло стебло. Змия. Всъщност не, не, Ноеми беше виждала и друг път образа. Преди два-три часа в стаята на Франсис. По стените. Акварелите с нарисувани по тях гъби и старателно написани отдолу табелки с имената — на една пишеше „ципа“. Да. Точно така. Яйцето вече е пробито, ципата е махната, змията всъщност е гъбата, която се надига от пръстта. Алабастрова змия, която се гъне и се увива, поглъща опашката си.

После се спусна мрак. Светлината от газената лампа беше угаснала, Ноеми вече не беше във ваната. Беше омотана в парче плътен плат, което ѝ пречеше да се движи, тя обаче успя да го издърпа встрани, да се изплъзне и да го смъкне от раменете си почти като ципата, която беше наблюдавала.

Дърво. Ноеми долавяше миризмата на влажна пръст и дърво и когато вдигна ръка, кокалчетата на пръстите ѝ се удариха в твърда повърхност и една треска се заби в кожата ѝ.

Ковчег. Това беше ковчег. Парчето плат беше плащаница.

Но тя не беше мъртва. Не, не беше. Ноеми отвори уста, за да изкрещи, да им каже, че не е мъртва и знае, че няма да умре никога.

Жужене, сякаш изневиделица бяха пуснали на свобода милион пчели, и Ноеми си запуши ушите с длани. Пред нея потрепери ослепителна златиста светлина, която я докосна, тръгна от пръстите на краката ѝ нагоре към гърдите ѝ и накрая стигна и лицето, започна да я души.

„Отвори очи“, каза Рут. Рут с кръв по ръцете и кръв по лицето, с кръв под ноктите, пчелите бяха вътре в главата на Ноеми и излизаха през ушите ѝ.

Ноеми отвори рязко очи. От гърба и пръстите ѝ се стичаше вода, хавлията беше подгизнала и отворена, така че разкриваше голотата ѝ. Ноеми беше боса.

Стаята, в която стоеше, тънеше в здрач, но и в тъмното тя разбра от очертанията на предметите, че не е в своята стая. Изникна мъждива лампа, която примига като светулка и засвети по-ярко — нечии чевръсти пръсти бяха нагласили пламъка. Върджил Дойл седеше на леглото си и държеше високо лампата, която бе вдигнал от нощното шкафче, за да огледа Ноеми.

— Какво е това? — попита тя с ръка, притисната към гърлото.

Можеше да говори. Мили Боже, можеше да говори, макар че гласът ѝ беше пресипнал и тя трепереше.

— Според мен си ходила насън като сомнамбул и си успяла да стигнеш в стаята ми.

Ноеми дишаше тежко. Имаше чувството, че е тичала — един Господ знаеше дали наистина е така. Беше възможно всичко. Успя да се поприкрие с непохватно движение с халата.

Върджил отметна завивките. Облече кадифения халат и се приближи към Ноеми.

— Цялата си мокра — каза ѝ.

— Къпах се — промълви Ноеми. — Какво правеше ти?

— Спях — отвърна той и се пресегна към нея.

Ноеми реши, че иска да я докосне, и отстъпи назад, при което замалко да събори изрисувания параван до нея. Върджил го закрепи с ръка.