Мексиканска готика

— А ако съществуват? Питал ли си се някога за това? Не ти говоря за омотани в чаршафи привидения, които влачат след себе си вериги. Преди време четох една книга за Тибет. Авторката ѝ Алегзандра Дейвид-Нийл твърди, че там хората могат да сътворяват духове. С волята си да направят така, че те да се появят. Как ли ги наричаше? Тулпа.

— Звучи като някакви небивалици.

— Разбира се. Но в университета „Дюк“ има един професор на име Дж. Б. Райн, който изучава парапсихологията. Например телепатията като разновидност на екстрасензорното възприятие.

— Какво всъщност ми казваш? — попита Франсис, в думите му се долавяше ужасна предпазливост.

— Казвам, че братовчедка ми може би е напълно с разсъдъка си. Може би в къщата има паранормални явления, които могат да бъдат обяснени съвсем логично. Още не знам как, това вероятно няма нищо общо с парапсихологията, но нали помниш онова старо словосъчетание: луд като шапкар.

— Пак не разбирам.

— Твърди се, че шапкарите са склонни да полудяват, но то е заради материалите, с които едно време са работели. Докато са правели филцовите шапки, са вдишвали от живачните изпарения. И сега човек трябва да внимава с тези неща. За да овладеем разпространението на мухъла, прибавяме към боите живак, но при определени условия човек може да се разболее от живачните изпарения. Всеки, който е стоял в дадена стая, може да изгуби разсъдъка си не за друго, а заради боята.

Най-неочаквано Франсис се изправи и я хвана за ръцете.

— Не казвай и дума повече — примоли се тихо.

Изрече го на испански. Откакто Ноеми беше дошла в къщата, говореха само на английски, тя не помнеше Франсис да е казал и една-едничка дума на испански. Не помнеше и да я е докосвал. И да го беше правил, беше непреднамерено. Сега обаче я държеше здраво за китките.

— И мен ли ме мислиш за луда като тези шапкари? — попита тя също на испански.

— Мили Боже, не. Мисля, че си си съвсем нормална и че си умна. Може би прекалено умна. Защо не ме послушаш? Наистина да ме послушаш? Тръгни си още днес. Още сега. Това място тук не е за теб.

— Какво знаеш, а не ми го казваш?

Франсис се взря в нея, без да я пуска.

— Ноеми, това, че няма призраци, не означава, че не те преследват. И че можеш да не се страхуваш. Прекалено безстрашна си. Баща ми беше същият и плати скъпо и прескъпо.

— Паднал е в урвата — уточни Ноеми. — Или има още нещо?

— Кой ти каза?

— Аз попитах първа.

Сърцето ѝ се вледени от уплаха. Франсис се отдръпна притеснено и беше неин ред да го хване за ръцете. За да го задържи намясто.

— Ще ми отговориш ли? — попита. — Има ли още нещо?

— Прекаляваше с пиенето и си счупи врата. Наистина падна в урвата. Толкова ли е наложително да го обсъждаме точно сега?

— Да. Защото явно не искаш да обсъждаш с мен нищо по никое време.

— Не е вярно. Казах ти предостатъчно, стига да си слушала внимателно — възрази Франсис и след като издърпа ръцете си, ги отпусна тъжно на раменете ѝ.

— Слушам.

Сякаш за да я опровергае, Франсис издаде звук като от тиха въздишка и тя си помисли, че сигурно ще ѝ заговори, но точно тогава в коридора се разнесе силен стон и Франсис се отдръпна.

Колко странна беше акустиката на това място! Ноеми се запита защо ли звуците се чуват толкова ясно.

— Чичо Хауард. Пак го боли — обясни смръщен Франсис, сякаш го беше заболяло него. — Едва ли ще издържи още дълго.

— Съжалявам. Сигурно ти е трудно.

— Нямаш представа. По-добре да умре.

Беше ужасно да го каже, но Ноеми си помисли, че вероятно не е никак лесно да живееш ден след ден в тази скърцаща къща с дъх на застояло и да стъпваш на пръсти, за да не притесняваш стареца. Какво ли негодувание избуяваше в едно младо сърце, на което са отказани всякаква любов и привързаност? Защото Ноеми не си представяше някой някога да е обичал Франсис. Не го бяха обичали нито чичо му, нито майка му. Дали Върджил е бил някога приятел с него? Дали двамата се споглеждаха предпазливо и споделяха колко са недоволни от живота си? Но макар и да носеше своята си болка, Върджил все пак беше излизал по широкия свят. Докато Франсис беше прикован към тази къща.

— Ей — каза Ноеми и се пресегна да го докосне по ръката.

— Помня как ме биеше с бастуна, когато бях малък — подхвана замислен Франсис през дрезгав шепот. — За да ме научел да съм силен, все това повтаряше. А аз си мислех: мили Боже, Рут е била права. Била е права. Само че не е успяла да го довърши. И няма смисъл човек да опитва, но тя е била права.

Той изглеждаше неописуемо нещастен и колкото и ужасни да бяха думите му, Ноеми изпита не ужас, а по-скоро съжаление и не трепна, продължи да го държи здраво за ръката. Не тя, а Франсис се извърна, отскубна се.

— Чичо Хауард е чудовище — каза ѝ. — Не се доверявай на Хауард, не се доверявай на Флорънс, не се доверявай на Върджил. А сега си върви. Жалко, че ми се налага да те отпращам толкова скоро, но нямам друг избор.

И двамата замълчаха. Франсис беше отпуснал глава и беше свел очи.

— Ако искаш, мога да поостана — предложи Ноеми.

Той я погледна и се усмихна едва-едва.